Haggard - The Final Victory

Nightwish - While Your Lips Are Still Red

моята версия за ...сътворението на света

Процеп!
Говореше, че зад него и пред него няма нищо. Защо тогава съществуваше определението процеп? По принцип процеп трябваше да бъде място, което свърза две други неща или нещо подобно. Но щом като той не свързваше или по-точно свързваше две неща, които по своята природа и същност бяха две нищо, защо тогава се наричаше с това име и защо името му не беше променено след като понятието време започна да се налага повсеместно?
Това беше един от фундаменталните въпроси, нещо от рода на тези, които ние си задаваме, когато общата тема на вечерта се е изчерпала и всички се чудят какво да правят. Дамите започват да си човъркат ноктите, а мъжете да си препълват лулите, за да бълват кълба дим в нищото. И тогава неминуемо идваше въпроса: кое е по напред? Сами се сещате за какво става дума. Кокошката и яйцето? И тогава спора започва и двете страни по него започват да изказват мнения, да ги обвързват с предположения, зад които би трябвало да стоят солидни факти, научно обяснени, но все още недоказани на задоволително ниво. Както и всичко останало...
И когато не се стигне до консенсусно решение се измисля едно ново понятие, което би трябвало да реши всички основни проблеми с едно махване на ръката. А то е толкова просто и елементарно та чак да се начудиш как по-рано не им е дошло на ум за това.
Сигурно вече се досещате, че това понятие, тази сила, която има способността да разрешава нерешимото, да помага в трудни ситуации, да вдъхва вяра, надежда и любов (все неща непознати за ...) има едно-единствено име и то е Бог!
Е, като се замислиш малко повечко, това си е едно от малкото хубави неща, които са се раждали в нашата история. Разбира се, както всичко съществуващо и това предположение си има опоненти. Една определена група, която не споделя мнението на останалите, като за тази цел се е заела с непосилната задача да разкрие същността...Това наистина мога да го твърдя със сигурност, защото повече от всичко съм сигурен, че това действително е непосилна задача. Математиката и физиката са все науки, които могат да помогнат да придвижиш нещо от една точка до друга, те ще се окажат нужни за изчисляването на време и разстояние, за пространствени промени, но няма да могат да се доберат до самата същност на проблема, защото, както казва и понятието Бог: всичко, което е създадено от ... е несъвършено! Как тогава може да се мисли, че някога ще се достигне до великата истина, до прозрението за онова нещо, което стои зад всичкото това нищо? Звучи невероятно, нали?
А, дали въобще съществува нещо като велика истина или и тя е просто инсинуация, въображение, породено от изкривеното виждане, последна надежда, за която се мъчим да се уловим като удавници за сламка. А и дори да съществува, какво ще постигнем като я открием? Нима нещо по-красиво, по-възвишено... Не мисля! Просто ще решим, че това не може да е така, защото може да се окаже, че великата истина е нещо толкова просто и елементарно, че е просто невъзможно да е това. И разбира се, простотата на нещото ще направят така, че тя да остане скрита за нас, колкото и необятно да е понятието време.
А ето и историйката, а вие сами решете дали наистина си заслужава всичкия къртовски труд. Ако питате мен, много по-добре е да се отдадем на всичко, което ни е присъщо и да броим дните както ни е угодно, да живеем с мисълта, че сме постигнали съвършенство, макар и да знаем, че то е доста напред от нас...

Едва ли можеше да се каже, че е тъмно тъй като самата светлина като такава, не се различаваше много от тъмнината. Може би само по някой съвсем дребни нещица...
Нямаха очи, нямаха уста, нямаха уши или нещо друго, което поне да ги свързва с всички наши догадки. Разбира се тяло също не съществуваше, нито ръце и крака, макар че те също можеха да се нараняват и разболяват. Точно това слабо място, което съществуваше някъде в тях, е причината сега да се тормозим толкова много над нещата, които ни заобикалят.

...а само колко по-добре би било да си стоим някъде в нищото или просто да не съществуваме...

Когато се разкриви се получи нещо, което наричаме усмивка, само дето не се знаеше точно коя част формира тази красива извивка.
Стояха си там, където са навярно и сега, и размишляваха върху дребни житейски проблеми, които изпълваха съществуването им в необятното. Не бяха много, но и тези, които сега бяха тук бяха напълно достатъчно за това, което бяха намислили.

...просто да отбележа, че понятия, като разговор, мисъл, движения, мимики, гримаси и тем подобни, не съществуват за тях, но тъй като ние сме ги приели като основен фактор за съществуване, ще се опитам да боравя с тях като нормално изразно средство, което би помогнало да се осъществи поне минимална връзка с тях, да се направи аналогия и евентуално да се извлекат изводи...

Та те си стояха там и чакаха да се появи със странното си нещо, което по принцип ги караше да настръхват. Поне сега можеха да се отдадат на удоволствие за известно време.
Някой бяха големи, други по-малки, но все пак обичаха да го правят, а и то помагаше да запълват ... какво? Да запълват времето си, разбира се.
...та как се роди Процепа?
Основният фундаментален въпрос, който все още не си задаваме, по простата причина, че никога няма да се сетим да си го зададем.
Казах, че всичко се ражда от простите неща, а това е всеизвестно. Но дали някой от вас ще приеме, че всичко, което го заобикаля се е породило от едно най-елементарно нещо, което ние определяме като кихавица... това вече си е негов проблем. Но фактите са си факти и всичко около нас е родено от едно най-обикновено кихане, която първопричина е някакво странно завихряне в паралелно място, където по една или друга причина са започнали да се оформят тела подобни на нашите, имам предвид звезди и планети.
Та раждането на една вселена, място пълно с галактики, звезди и планети, където се намираме ние, само че не там, за където ви говоря, беше причината на едното от нещата да му стане малко кофти и то без да иска (защото съществува изрична забрана за това сред тях) кихна. Отприщването на енергийни потоци предизвика съответно необратими реакции и някъде в далечината се появи едно местенце, където паралелните ... места (няма точна формулировка за тях, дори и сега, когато са ни известни), започнаха да се докосват чрез своите трептения. Разбира се това все още не означаваше съвсем нищо и все още не беше причината за нашата поява след ... милиарди години наше време. Не означаваше нищо, защото това малко процепче все още беше на границата на две нищота.
Но явно формирането на галактики, звезди и планети, постоянното завихряне и изхвърляне на милиарди тонове прахоляци и пепел бяха причина за оформянето на нещо като алергична хрема и нашето нещо започна да киха все повече и повече. А преди някой да вземе мерки да прекрати това рушене на нищото, резонансните вълни, които се образуваха при изстрелването на всеки енергиен заряд, увеличаваха трептенията, което невъобразимо много рефлектираше върху разширяването на процепчето. И когато едно трептене успя да се промуши през процепа се случи нещо, от което всички се страхуваха.
Но това не беше до толкова страх, до колкото съвсем леко безпокойство, свързано с факта, че трябваше да отделят още малко време, за да наблюдават развитието и оформянето на новото нещо. Не им трябваше много, за да разберат какво ще бъде то. Резонансните вълни показваха, че ще бъде пълна противоположност на трептенето, което го беше породило, а това дали беше хубаво или лошо...
Трудно можеше да се определи, защото за тях такива анахронизми не съществуваха.
Но то се беше появило и те трябваше да се съобразяват с това. Разбира се нищо не им пречеше да оставят нещата ей-така и да продължат да се занимават със собствените си проблеми. Просто от време на време щяха да съблюдават разрастването, а пък каквото в крайна сметка излезеше...
Хубавото в случая беше, че кихавицата беше овладяна сравнително на време и образуването на паралелни връзки беше прекратена още в зародиш.
Това, че причинителят за нашето съществуване, не остана много доволен от решението на по-големите е и причина за сегашния вид на мястото, което наричаме Слънчева система.
Процепът, освен, че беше първопричината, се оказа малко по-различен от други подобни, по няколко дребни причини.
Първо, пречупванията на трептенията се учестяваха доста бързо, а това предполагаше едно по-бързо формиране, а това неминуемо щеше да рефлектира върху системата, която щеше да се образува.
Второ, беше пълен антипод на паралела си, а това ... вие ще решите дали е добре и какво говори за нас и нашето съществуване.
Трето, беше причина нашия създател с кихавицата, да получи временно заточение, което пък го принуди да ни намрази до известна степен, с която ние свързваме днешния фанатизъм.
Четвъртото и петото, а и другите дойдоха малко по-късно, което беше равно почти на около хиляда милиарда години или нещо такова... Но това едва ли е чак от такова значение след като нас ни е нямало все още.
Колкото и трудно е да се повярва, но и те познаваха проблема с боледуването, разбира се при тях то имаше съвсем друг смисъл и изражение. Но ако трябва да го сравним или поне да се опитаме да направим аналогова връзка с нас и нашите възприятия за това, то тогава нашия създател (имам пред вид кихавицата и причинителя й в основата на началото) трябваше да отиде някъде на санаториум, тъй като се разбра, че няма друг начин нещата да се оправят. Всяко едно завихряне в паралелите предизвикваше у него симптоми, които можеха да продължат до безкрай, а тогава те въобще нямаше да имат свободно време за приятни занимания. Щеше да се получи ситуация, в която цялото им внимание щеше да се съсредоточи върху грешките му.
Това щеше да бъде и наказанието му...
Мина лесно през процепа, но самото преживяване не беше никак приятно. Чувстваше как хиляди вълни го блъскат, дърпат, бутат, тласкат. Постоянно го обстрелваха електронни импулси, магнитни вълни, резонанси, паралелни трептения... Ужас! За момент си помисли, че ако преминаването трае малко по-дълго като нищо може да предизвика такива невъобразими катаклизми, че по-големите направо ще съжалят за това свое решение.
И сега беше заточен.
Трябваше да вземе решение какво да прави с това свое творение. Огледа се в нищото. Все още нямаше абсолютно нищо. А нищото беше грозно, прекалено грозно, макар че твърде много беше свикнал с него. И въпреки това го отвращаваше.
Обърна се назад и забеляза усмивките им през процепа.
-Какво пък!-изкрещя то...-Но поне може да ми помогнете с моделирането!
-И как?-долетя от другата страна.
-Поиграете малко...Това ще породи сили, които биха могли да ми помогнат да започна санаториума.
Не му отговориха известно време, а това означаваше, че са приели предложението му. Не му казаха нищо и през следващите петдесет милиарда години, но пък факта, че започнаха да се оформят леки завихряния в далечината говореше прекалено много.
Самата игра отприщваше сили, които караха различните частици от тази страна на процепа, да взаимодействат помежду си. Тъй като частиците си играеха по един свой начин те помагаха да се оформят най-различни детайли. Помагаха му да моделира, но не му позволяваха да променя. Все пак от тази страна на процепа трептенията бяха определили модела на развитие. Просто той трябваше да ги до насочи и да си избере мястото, където да си почива докато кихавицата му не преминеше.
Когато почувства, че на по-големите им е омръзнало да играят, то си набеляза една точка в нищото и извика:
-Поне ритнете насам...Нека остана тук защото мразя да обикалям в нищото, а и вече започнах да се измарям.
Силата на удара не беше никак малка, но странно защо самото завихряне, благодарение на което се образува Слънцето, такова каквото го познаваме днес, не породи у него нищо. За момент си помисли, че симптомите са преминали, но след като почувства надигането реши, че е по-добре да поостане още малко.
Успя да се въздържи и леката струя, която издуха напред изхвърли няколко парчета, които странно защо не полетяха в нищото, а изхвърчаха на определено разстояние, всяко на различно, и останаха там.
Загледа се неспокойно в това, което се образува и реши, че е по-добре да не го споделя с по-големите...но те разбира се нямаше как да не го забележат.

...веществото от което са образувани планетите, е представлявало огромен облак прах и газ. По-голяма част от това вещество е била във вид на водород, хелий, въглерод, неон, кислород, азот и 90% от атомите на това вещество са се падали на водорода. Всичко това, въртейки се бавно в отделни турбулентни вихри също така бавно се смесвало под действието на слабото, но винаги упорито привличане на атомите и молекулите, обуславяно от взаимната гравитация. Колкото по-близо идвали една до друга частиците, толкова повече се уплътнявало веществото, а отделните гравитационни полета на съставните части на облака взаимно са се наслагвали и се усилвали. Интензитетът на гравитационното поле се увеличавал и по-нататъшното уплътняване се ускорявало все повече и повече...
Интересно, но кое ли всъщност е вярното? Дали догадките, които си правят учените или факта, че нещо действително ни е създало, докато се е опитвало да се излекува от една най-обикновена кихавица...


От другата страна на процепа няколко от тях стояха и наблюдаваха. Това по-принцип беше едно от заниманията, които ги увличаха най-много и за най-дълго. Просто стояха, нищо в нищото и обменяха импулси.
-Ще ги използва ли правилно?
-Всеки се учи от грешките си.
-Но това може да обърка съществуването?!
-Едва ли? Знаеш законите не по-зле от мен...Просто мястото, където ще се зароди всичко, може да бъде по-различно. Самата форма на съществуване, такава каквато е там (разбирай паралелния родител), ще си бъде такава каквато е заложена да бъде. Това не може да се промени!
-И въпреки всичко ме е страх...За него, имам пред вид. Още е малък, за да му позволяваме да си играе с тях!
-Стига! Знаеш, че това са глупости...Самото взаимодействие между тях не може да породи непоправими последици у него. Слаби са! Ще му е по-трудно ако се реши, че от сега той ще се занимава с всичко това...Тогава ще се сблъска със сили много по-големи от тях.
-Знам! Но,..
-Ако до сега не е усвоил работата с ядрената, електромагнитната, слабата и гравитационната сила, то мисля, че е загубил прекалено много време в това да ни наблюдава.
-Така е...Да му помогнем ли?
-Ако искаш само в настройката...Другото си е негова работа. Нека сам си направи балнеологичен център. Все пак той ще се лекува там.
-Точно това имам пред вид. Тази негова алергия! Да не е нещо свързано именно с онзи паралел? Ако е така може да рефлектира обратно върху него и да увеличи кихавицата, а знаеш до какво ще доведе това.
-Докато е там, е вързан...Процепа не е достатъчно голям, за да предизвика непоправими катаклизми и формиране на нови...
-Знаеш ли?
-Дааа...колко пъти да ти казвам, че е така!
Около стотина години мълчание, което за тях е нищо, а за нас това са поне три поколения.
-За сега се справя добре!
-Научил се е от теб...
-Не съм боледувал толкова често.
-Така е...Е, поне реших с какво да му помогнем...

Тази страна на процепа вече започна да придобива друг вид. Необходими бяха само някакви си тридесет и два милиарда години, за да се оформи нещо, което сега съвсем малко се отличава от днешната Вселена и онази част, която познаваме от нея (а тя е твърде малка).
То стоеше там и продължаваше да работи. Имаше хиляди идеи, които искаше да изпробва и го правеше доста умело. До някъде заточението му тук започна да му харесва. Поне му се отдаваше възможност да опита да нагласи нещата както винаги ги беше харесвало. Даваха му това право и не го удряха през ръцете (условно казано, просто да приемем факта, че те са имали/имат крайници). Въображението му беше изненадващо богато. Формите, които създаваше бяха колкото отблъскващи, толкова и привлекателни.
Много бързо реши, само за около петдесет милиона години, че онези частици дето останаха около по-голямата, могат да бъдат идеално място за санаториума му, така че се зае да ги моделира и проектира според различията във вкусовете си.
Тъй като не знаеше на какво точно се дължи кихавицата му, а и никой не му беше казал какво точно може да я излекува, то се зае да твори всяка част различна от другите.
Възприятията му за температура не бяха доразвити напълно, но въпреки това усещаше, че най-голямото кълбо, като че ли излъчва твърде много топлина, а това не му се нравеше, така че най-доброто решение беше останалите осем части да имат различна температурна амплитуда.
-Може ли да ми помогнете поне с малко информация!-извика то към процепа.
-Питай?
-Трудно ми е да ги измеря, а искам да планирам внимателно. Така че ще ви бъда благодарен ако ми кажете.
-Там ли избра да си почиваш?
-Защо не...Мисля, че може да стане красиво място.
-Може!
Само след около десетина хиляди години пристигна и отговора. Поредица от цифри, които трябваше да изразяват масата и плътността на всяко едно тяло от останалите осем.
-И една малка задачка...Мисля, че три ти е любимото число. Така че всички данни са базирани въз основа на третото тяло. Пресметни сам!
-Все пак благодаря!..Значи приемам, че третото е единица и... ще ми отнеме малко време, но все пак ми дайте данните.
-1 тяло - маса 0,055 и плътност 5,4
2 тяло - 0,815 и 5,2
3 тяло - 1,000 и 5,52
4 тяло - 0,108 и 3,96
5 тяло -317,9 и 1,34
-Олее, това е доста големичко. Мисля, че ще ми отнеме малко повечко време, но ще се постарая.
-Самата ти кихавица причини къде-къде по-големи неща!
-Така е! Но ако обичате дайте ми другите данни и ме оставете на мира!
-6 тяло – 95,2 и 0,71
7 тяло - 14,6 и 1,27
8 тяло - 17,2 и 1,7.
То започна да прави изчисления. Можеше да се получи нещо наистина красиво и привлекателно.

-Казах ти, че няма как законите да се променят!
-Но ти предопредели хода!
-Винаги някой предопределя хода...Нали така се движим напред. Нали ние мислим законите!
-Но ако не му беше казала за три, то нещата можеше да тръгнат по съвсем друг начин.
-Вярно е, но връзката е на лице, а хода на събитията е в действие. Просто ще изчакаме още малко и ще видим.

...е, чакаха наистина твърде малко. Някакви си триста милиона години, но все пак времето тогава, а и сега, нямаше абсолютно никакво значение. Така че те просто стояха и си наблюдаваха...

Първото тяло придоби някакъв странен цвят. Намираше се доста близо до горещото, нажежаваше се твърде много. Опита се да промени фактора, който оказваше влияние върху температурата, но това се оказа непосилно. Все още не беше запознат напълно. Пробва да го отдалечи от основното тяло, но и това не му се отдаде. Не искаше отново да се консултира с по-големите, така че започна да мисли.
Нямаше какво друго да е ако не гравитацията. Точно така! Гравитацията!
Горещото тяло беше изключително голямо, в сравнение с останалите. То ги държеше близо до себе си благодарение на интензитета на гравитационното си поле. Първото тяло беше най-близо и съответно най-силно се притегляше от горещото. Отлично знаеше, че силата на гравитационното поле намалява с квадрата на разстоянието...
Е, поне можеше да опита да размести някой от последните тела ако се наложеше.
И разбира се направи такъв опит. Искаше му се да си поиграе с последното топче, но като че ли и този му опит не се оказа особено успешен. Получи се някакъв рикошет, нещо се удари в него и едно парче се откъсна и полетя в пространството.
Колко хубаво беше нищото да бъде заменено с понятие като пространство. Така поне знаеш, че се намираш някъде, сред нещо. А още по-хубаво беше да знаеш, че ти си причината за това нещо.
Грешката, която направи можеше да се поправи. Щеше да поработи малко повечко, но ако в крайна сметка не успееше да прикачи парчето, то тогава щеше да го остави да се мотае около основното.
Какво пък?! Нима не бяха оставили всичко в неговите ръце. Можеше да прави с тази страна на процепа каквото си пожелае стига това да е в рамките на позволеното и да не рефлектира по един или друг начин върху развитието и баланса на другите паралели.
И след много опити да обедини двете парчета се отказа.
После се зае да изчислява масата и плътността на деветото парче въз основа на третото.
Но защо третото? Точно третото?
Нима се опитваха да му дават някакви насоки?!
Беше чувал за законите, но си нямаше някаква по-точна представа за какво по-точно става дума. Все още бяха скрити от него, а и от другите на неговата възраст.
Това разбира се възбуди любопитството му и то се зае с нещо, което в последствие можеше да му изиграе лоша шега.
Реши да пренебрегне помощта от по-големите и вместо да се занимава с третото тяло, се посвети изцяло на четвъртото. Знаеше отлично за връзките с паралела и какво можеше да означава това, но пък му беше любопитно да разбере дали действително те бяха прави и дали наистина законите, за които говореха съществуваха, а не бяха само някаква измислица, с която се целеше да ги държат на една страна.
Започна да работи бавно като се стремеше да спазва правилата, на които го бяха учили. Стараеше се много, дори му се струваше, че влага прекалено много емоции и лични чувства в това, което прави. А това беше непривично за него и за тези, като него.
Имаше странното усещане, че контролът е изцяло в негови ръце и може да върти ... на където си пожелае. Разбира се само мисълта, че не успя да премести първото тяло и да присъедини деветото към осмото, го накара да се ядоса, но то успя да запази равновесие и продължи да влага енергията си в четвъртото тяло.
След като извая тялото във форма, която му се стори задоволителна, се зае да преизчислява данните. Трябваше му точна информация, за да не се получи някаква недоразумение в последния момент.
Странно, но беше повече от сигурен, че го наблюдават непрекъснато през процепа, но въпреки това не се месеха в това, което вършеше. Бяха го оставили да прави каквото си пожелае с този къс нищо. Защо пък трябваше да го наблюдават? Нима постоянния контрол би довел до нещо? За тях беше добре, че е отделен от основата и не може да предизвиква смущения. Това все пак беше нещо значително.
Данните показваха недвусмислено, че това,което имаше намерение да направи, можеше да се осъществи, разбира се не без малки спънки. Но когато липсваха трудности не беше интересно.
То продължи да твори още цели петдесет и три милиона години. Време, за което повърхността на четвъртото тяло придоби съвсем различен вид от онзи, който имаше в самото начало.
Спомни си за уроците, за законите, до които ги допускаха и продължи с помислите си.
Не беше лесно нещо да създадеш атмосфера, нормална температура (до колкото може да се говори за такава в различните паралели) на съвсем ново място и то въз основа на информация, която не касае пряко творението ти. Освен това трябваше да има пред вид положението в паралела, вероятните отклонения, които промяната щеше да даде и възможните проблемни ситуации, които можеха да настъпят.
Зае се да изчислява условията в паралела и да ги пренася върху тези, които беше моделирал. Не беше никак лесно да върши това, но пък нали все пак за това толкова дълго време беше наблюдавал по-големите.
Искаше му се това тяло да е малко по-голямо, но сами я факт, че се намираше на относително малко разстояние от основното горещо тяло, предопределяше и размерите му.
Поглеждаше от време на време към съседното със завист, но бързо се отказваше. Все пак беше вложило толкова много труд и знания тук. Петото можеше и да почака. Също така можеха да почакат и всички останали. Имаше достатъчно дълго време за всички тях.

...факт беше, че увлечено в създаването на своето творение, то не отчиташе факта, че почти не му се отдаваше да регулира процесите, които протичаха около него, а това в повечето случаи завършваше фатално.
Защо сега трябваше да е по-различно?...

А те стояха и гледаха. Някой се усмихваха, други се мръщеха, но никой не искаше да го спира.
Колко много от тях разсъждаваха като него като бяха като него. Нищо не му пречеше да се опита да промени Законите. Повечето се бяха опитвали. Това беше заложено в природата им, ако въобще можеше да става дума за нещо заложено в нещо, което всъщност не съществуваше само по себе си, тъй като трудно можеше да се дефинира какво по-точно е.
Така че те стояха и съзерцаваха докато един от тях не извика силно:
-Хайде да поиграем!

...голяма част от веществото си оставало газообразно. Хелият и неонът се запазили във вид на отделни атоми. Атомите на водорода образували двуатомни молекули, които оставали отделно една от друга. При въглеродните атоми всеки един се съединявал с четири водородни атома и образувал молекулата на метана, която също оставала отделена от другите метанови молекули. Азотните атоми се съединявали с по три водородни атома и образували молекулите на амоняка, останали също разделени едно от друга. Кислородните атоми са се свързали с по два водородни атома, за да образуват отделените една от друга молекули на водата.
Съществуват два не много силно разпространени елемента, които не са останали нито във вид на атоми, нито са се образували отделни прости молекули – силицият и желязото. Силициевите атоми са се съединили с атомите на кислорода, но в процеса на свързване не образували отделени една от друга молекули. При тях електромагнитните сили продължили действието си без всякакви ограничения до натрупването на едно място на повече и повече силициево-кислородни комбинации. Така наречените силикати, нараснали до размера на частици от прах, малки камъчета, скални отломъци и заоблени каменни грамади. Към силикатните структури се прибавяли и атоми от други елементи – магнезий, натрий, калий, калций, алуминий и други. Тази смесица от силикати е образувала скалния материал на земната кора.
В голяма част атомите на желязото били залепени здраво един за друг заедно с атоми на други метали, като тези на кобалта и никела, които свободно се смесвали с тях.
И така, когато газът и прахта се завихряли все по-навътре и по-бързо, се образували по-големи скални отломъци и метални конкреции, или комбинация от двете. И понеже металите са по-плътни от скалните образувания, те реагират по-добре на гравитационното привличане. След сътворяването на новия свят металите потъват към центъра образувайки ядро, а скалната маса остава в обвивката над металите...


В основни линии то успяло да се справи с този проблем. Тялото вече било достатъчно плътно, за да може да съществува живот на повърхността му. Гравитацията била достатъчна, за да задържи атмосфера, но...
Само след още съвсем малък период от време то се усмихваше.
Красива гледка.
Наблюдаваше как нещата мърдат, копаят си канали, показват се, крият се, дълбаят дупки, хвърчат.
Беше прекалено радостно и самодоволно, за да обърне внимание как Законите упражняват своята сила върху третото тяло.


Моретата и океаните, които се образуваха на третото тяло съответстваха на аналога си от паралела, но не можеше да се каже същото за тези на сътвореното четвърто тяло. Там съществуваха условия за зараждане на нещо подобно като това в другия паралел, но нещата не бяха изпипани до такава степен, а и едва ли съществуваше някой, който би могъл да предвиди всички възможни рискови ситуации.
А рискови ситуации наистина имаше. И една от тях се прояви толкова ненадейно, че то остана напълно поразено от бързината и скоростта, с която разби на пух и прах сътвореното от него.
Океаните се изпариха за период от време, който то не можеше да определи. Беше просто миг от най-малкото нещо, което то си беше представяло, че съществува.
Тя просто се появи от нищото, както всичко останало, и с гръм се разби в сътворената повърхност. Последваха редица верижни реакции. Драстично повишаване на температурите, топене на ядрото, скалите, а най-ужасното беше, че малките нещица дето щъкаха напред-назад и дълбаеха канали, загинаха веднага.
Веднага!
Неговият свят умря само за някакви си...
Трябваше после да попита по-големите как се нарича такъв кратък период от време и как се нарича това нещо, което можеше така да срине такова произведение.
То отчаяно се извърна към третото тяло и не повярва на това, което видя. Не можеше да подреди мислите си. Третото тяло беше оживяло. Гледано от горе представляваше красива смесица от най-различни цветове, които плавно преливаха един в друг. Наистина представляваше нещо великолепно.
Остана така да го наблюдава в продължение на няколко милиона години. Не пропускаше да си отбелязва всяка една промяна, която третото тяло претърпяваше под въздействието на най-различни странични фактори. Така успя да разбере, че тя, онова дето погуби неговия свят, наистина е опасно нещо, защото на няколко пъти успя почти да унищожи прелестите на третото тяло. А след всяко нейно съприкосновение с повърхността следваха невъобразими катаклизми. Всичко се променяше.
Всичко!
Освен Законите!
То остана така замислено доста дълго. Търсеше аналогията с паралела. Къде точно се намираше и къде се намираше драстичната разлика?
Разбира се, че отговора беше елементарен. Просто трябваше да ги наблюдава още няколко хилядолетия, а това беше толкова малко за него. Веднага разкри разликите и чак сега разбра колко прави бяха големите. Не трябваше да се получава така. Просто това беше едно пълно несъответствие с паралела, който му беше познат.
Противно на очакванията му живота се беше появил във водата, а организмите, които господстваха в другия паралел, тук бяха основа за изучаване на сътворението.
Колко смешно!
Амеби, чехълчета...
Само ако знаехте, че тук сте просто нищо. Нищо! Част от всичкото нищо, за което можехте да се сетите!
Но същевременно сте и основата, прародителите на всичко.
А тези другите?! Какви бяха те? Откъде и как се появиха? Явно преобразуването им е било доста бързо щом не го беше забелязало. Вероятно докато наблюдаваше как най-огромното тяло хвърляше огнени езици в сътвореното от него пространство, беше пропуснало развитието на най-забележителното нещо, което съществуваше от тази страна на процепа.
Май пак трябваше да пита по-големите.


-Как си?
Обърна се към процепа и се придвижи натам.
-Мисля, че съм се оправил...Не съм имал симптоми от много време.
-Успя ли да възстановиш света си?
-Значи все пак сте ме гледали.
-Разбира се.
-И защо всичко свърши така?
-Има Закони, които дори и ние не разбираме...Паралела го изискваше. Ти сам забеляза драстичната разлика от другия, нали?
-Да.
-И как ти се струват?
-Не знам. Нямам голям поглед върху тях...
Докато говореха нещо прелетя покрай него. Прелетя е образно казано, а и по-скоро усети леки смущения в пространството около себе вместо да види нещо конкретно.
-Какво беше това? Нима кихавицата ми пак се връща?-този път беше притеснено.
-Мисля, че са доста умни неща. Проправят си път през пространството, което създаде за тях.
-Те?
-Да.
-Но от другия паралел те никога не успяха да излязат от моретата.
-Закони! Не го забравяй никога!
-Искаш да кажеш, че рано или късно ще ни открият?
-Не мисля...А сега съм уморена.
-Мисля да ги по наблюдавам още малко...Може ли да остана тук за кратко?
-Уморена съм, а ти прави каквото искаш!

...и кое по-точно е Бог, и кое по-точно е нещото, което е създало или е помогнало за нашето съществуване?
Не знам!
Навярно тук трябва да поспорят науката и религията, но тъй като и двете са плод на човешкия разум, а той е ограничен както във времето, така и в пространството, това е непосилно за цял един човешки свят...

-Чакай, чакай малко!
-Какво има? Играхме доста дълго и сега искам да почивам.
-А когато комуникираме те могат ли да ни чуят?
-Преди сигналите да достигнат до тяхното кълбо, те вече няма да съществуват като вид. Не се притеснявай. Никой не може да ни застраши. Поиграй си, наблюдавай ги, но не се увличай...Не забравяй, че съществуват Закони и за нас!

Трудният път пред победителя в иракските избори

Който и да победи в оспорваните иракски избори приоритетите пред новото правителство ще бъдат едни и същи: да предотврати нова катастрофична гражданска война и да гарантира спазването на човешките права на всички иракчани.

На 7 март милиони иракчани от всеки град и всяка фракция изстреляха фойерверки и ракети, за да отбележат раждането на демократичния процес в страната. Гражданите на Ирак изиграха ролята си. Сега е ред на новоизбраните политици да изиграят своята: да приемат дневния ред на човешките права и да придвижат разбунената си страна към национално съгласие, да я отдалечат от ужасяващото сектантско насилие, последвало изборите през 2005 г.

Много неща са отвъд правителствения контрол, но има много в неговите правомощия. Правителството може да промени или дори да отмени политизираната Върховна национална комисия за отговорност и правосъдие (комисията забранява участие в изборите на хора свързани с "Баас"); да преследва атаките срещу малцинствените общности; да преработи медийните закони, ограничаващи свободата на словото и да прекрати насилието в предварителните арести; да осигури подкрепа, от която завръщащите се в страната си иракчани имат нужда, за да започнат отново живота си.



Въпреки че Ирак постигна забележителен прогрес по отношение на сигурността през последните години, това не може да се каже за другите човешки права. И най-вече по правата на изселените хора, задържаните в предварителните арести, журналистите, религиозните и етнически малцинства, както и рисковите групи като жените и момичетата, и мъжете, заподозрени в хомосексуално поведение.



Първо, новото правителство трябва бързо да реформира политиките си по отношение на членовете на забранената партия "Баас". Върховната национална комисия за отговорност и правосъдие нанесе тежък удар върху легитимността на изборите като забрани на повече от 500 кандидати да участват в изборите по обвинение за връзки с "Баас". Сред тях обаче бяха известни сунитски и светски настроени шиитски политици, за които се очакваше да се представят добре на изборите.



Ирак има право да преследва висши представители на "Баас" за престъпленията извършени по време на режима на Саддам Хюсеин. Правителството обаче трябва да спре да използва тази комисия като претекст, за да държи политическите си опоненти настрани. Новото правителство би трябвало да прекрати наказанието на базата на колективна вина, а не за индивидуални престъпления. И всеки обвинен би трябвало да има право да види обвиненията срещу себе си и да се защити.



Второ, новото иракско правителство трябва да предпазва религиозните и етнически общности, както и другите рискови групи като подпомогне сигурността сред тях и разследва атаките срещу тях. Седмица преди изборите имаше атентат, вероятно политически мотивиран, срещу християните в Мосул. Моделът на насилието беше сходен с таргетираните убийства през 2008 г, убили 40 асирийски християни и изгонило 12 хиляди. Въоръжени групи продължават да преследват безнаказано и други малцинства. С нарастването на конфликта между доминираната от араби централна власт и регионалната власт на Кюрдистан за контрола над спорните територии, дом на много от иракските малцинства, тези общности се оказват във все по-несигурна позиция. Докато силите на реда и закона не разследват и не преследват отговорните за убийствата, престъпленията със сигурност ще продължават.



Трето, правителството трябва да спре репресиите над иракски журналисти. Да бъде човек журналист в Ирак е опасно: 20 журналисти бяха убити само през последните 2 години; много други бяха отвлечени или подложени на насилие от метежни групи. С подобряването на сигурността в страната обаче, журналистите, които критикуват публичните власти, все по-често се сблъскват с разнообразни форми на нарушаване на свободата и независимостта им.



Властите отказаха акредитация на определени медии и използваха законите срещу клеветата, за да съдят коментатори, които ги критикуват. При изборите миналата година полицията и властите на реда упражняваха насилие над много журналисти. Новото правителство трябва да разследва тези случаи, но освен това трябва да ограничи и дефинира неясните регулации по отношение свободата на словото, включително т. нар. "подстрекаване на сектантство". Една среда, основана на свободно слово и публичен дебат е изключително важна за демократичния опит на Ирак.



Четвърто, новото правителство трябва да спре насилието и изтезанията, които си остават всекидневна практика в иракските затвори, да разследва всички обвинения в подобни действия и да накаже отговорните. В предварителните арести, които се контролират от правителството, има повече от 40 000 задържани, а бавното правораздаване още повече утежнява ситуацията. Много задържани прекарват години в предварителните арести без обвинение и процес. След освобождаването им емоционалните и физически белези от насилието правят много трудно ре-интегрирането им в обществото.

Пето, новото правителство трябва да разработи национален план, за да насърчи завръщането на емигранти и бежанци. Над 1.5. милиона иракчани все още живеят извън страната и има още 2 милиона изселени вътре в страната. Икономическият натиск и трудностите по придобиване на легален статут в Сирия, Йордания и Ливан карат иракските емигранти да се връщат в страната си, но единственото, което могат да направят там е да предявят искания към домовете си в градовете. В селата много от тях откриват, че къщите им са разрушени или разграбени и нямат никакъв начин да си изкарат прехраната, нито пък имат достъп до базови услуги като вода, електричество и здравеопазване. Правителството трябва да помогне на тези емигранти да се завърнат сигурно и с достойнство, както и да им осигури финансова помощ по време на ре-интеграцията им.

През следващите няколко месеца иракските политици ще се сблъскат с огромното предизвикателство по съставянето на коалиционно правителство. След като то дойде на власт ще трябва да превърне в свой приоритет справянето с хилядите проблеми при спазването на човешките права, за да предпази страната от продължаващо разпадане по етнически и други разделителни линии.

Самир Мускати е изследовател в Близкия Изток за Human Rights Watch.

статията е взета от архива на http://www.foreignpolicy.bg/

Ирак - глава втора

ІІ
Форт Браг, 11 март1982

Всичко беше толкова странно, но решението беше взето и вече нямаше как да се върна назад. И без това животът, който водех, не беше нищо особено. Знаете как е живота в малките градчета в дълбоката провинция, нали? От сутрин до вечер работа, а после в местната кръчма пийваш по едно с момчетата и с това се изчерпват удоволствията. Бях доста точен. Не се сещам някой да ме е побеждавал на дартс, но не само това беше критерия, заради който си приписвам първото място. Доста често стреляхме с малокалибрени оръжия в мините. Вечер, когато всички си лягаха, повечето дечурлига се промъквахме в изоставените мини и си устройвахме състезания по стрелба. В самото начало, като бях на десет-единадесет години, използвахме прашки, но после, родителите ни позволиха да тренираме с истинско оръжие. На шестнайсет нямах равен в стрелбата както между връстниците ми така и между който и да е от по-възрастните. На шестнайсет застрелях и първата си сърна. Често ловувах с баща ми. Яребици, зайци. Бяха действително добър и може би това ме откъсна от живота, който живеех. А и тук, в Анаконда, Монтана, както вече ви казах, живота не беше кой знае какво.Или се занимаваш с търговия, или напускаш града докато още можеш и не си се оженил, или се хващаш на работа в мините. Анаконда по статистика наброяваше около 20 хиляди души, но ако питате мен тези, които са направили последното преброяване явно са броили и домашните животни. Излезете вечер и ако видите повече от двадесет човека да се мотаят по улиците…Скука! През деня беше същото. Децата на училище, възрастните в мините. Можехме да се похвалим само с едно нещо.”Анаконда” беше най-големия меден монопол в света. Ако не се лъжа около 40% от медните запаси се контролираха от тях..Производството на цинк също беше широко застъпено. По него време “Анаконда” даваше хляб на над 40 хиляди души в региона.
Но се убедих, че да работиш там не е за мен. Нашите нямаха пари, за да ме пратят в колеж, а аз не смятам, че бях кой знае какъв умник, за да успея сам да си извоювам място и стипендия. Едно средно статистическо момче, малко по-едричко от връстниците си, с КИ 130 както се оказа в последствие.
Преди малко ви изброих вариантите ни за живот, но забравих този, който избрах аз. Това беше една алтернатива да избягаш от сивото ежедневие, а и да пообиколиш малко света ако Господ е казал.
Алтернативата на деца като мен, с точно око, сравнително здрави и издръжливи, беше Армията. В града доста често идваха военни, провеждаха срещи, семинари. Четяха ни в библиотеката, залъгваха ни. Мен не успяха да ме забаламосат. Знаех, че живота и в Армията не е никак розов, но поне нямаше да ми се налага по цял ден да не виждам слънце. От друга страна покажех ли добри резултати по време на обучението ми гарантираха възможност за израстване. Също така привлекателна беше мисълта да съм първия от рода, който има възможност да завърши колеж, та бил той и военен.
И ей така, сякаш без да се усетя, се записах в редиците на Американската армия. В самото начало нямах ясна и точна представа какъв искам да съм-пехотинец, морски или летец. През първите няколко месеца не бях сигурен дали въобще съм на правилното място, но офицерите, които ни обучаваха твърдяха, че съм много добър и от мен ще стане кадърен войник.
Действително свиквах бързо с нещата. А те всички бяха нови за мен с изключение на стрелбата в цел разбира се. Не бях свикнал да живея с толкова много хора и ми беше малко трудно да привикна да си сгъвам краката, за да се събера във военното легло. Също така не обичах да чета кой знае колко, но ми се наложи да наизустя устава доста бързо. И го направих. Да спазваш заповеди също не беше лесно. Как да го направиш като само до преди няколко месеца си бил безгрижно дете, а изведнъж попадаш на място, където всичко е организирано и се следва някакъв предварително начертан план.
Сутрин ставане в шест. Физическа подготовка. Закуска. Устав. Физическа подготовка. Обяд. Почивка. Устав. И чак след вечеря ти оставаше свободно време. Аз лично го уплътнявах с тичане. Обичах да бягам. И на вечер ми се събираха по седем-осем мили. Чак доста време след това разбрах, че това е нищо в сравнение с това, което бяха планирали за мен. Като приключих с вечерния крос препрочитах определени пасажи от устава, които ми се струваха интересни. А и целта ми беше да постигна висок резултат. Исках да вляза в колеж или военна академия. Това ставаше с много труд-физически и интелектуален.
Последва разпределението ми след първоначалното обучение. Предоставиха ми право да избирам. Тъй като бях сравнително висок и снажен подводничарството отпадаше, въпреки че по това време доста момчета се натискаха да се качват на подводници. Оставаше ми да избера пехотата или обучение във Форт Браг. Тогава алтернативата свързана с Форт Браг беше доста по-привлекателна. Носеха се слухове, че ако не издържиш курсовете за постъпване в специалните сили ти търсеха служба там. А това не беше лоша алтернатива за хора като мен. И реших, че май там ще е точно като за мен. Доста момчета решиха същото и бяхме прехвърлени. Разбира се доста, които смятаха да постъпят като мен, не бяха прехвърлени там, заради физическото си състояние. Да си част от специалните сили изискваше доста добра спортна форма, а само след месец щях да се убедя, че и моята не беше кой знае какво, в сравнение с това, което ми предстоеше.
Доста момчета отпаднаха и по други причини. Споменах ви, че моето КИ беше 130, а се оказа, че ако искаш да постъпиш в специалните сили ти трябва КИ не по-малко от 120. Няколко години преди това коефициентът за интелигентност не е бил от съществено значение.
Когато вече си разопаковах багажа във Форт Браг започнах да разбирам защо изискванията към кандидатите се бяха покачили толкова. Имаше прекалено много лентяи, които заемаха постове, от които практически нямаше никакъв смисъл. До известна степен, освен че бяха в тежест на армията като цяло, те оронваха авторитета на специалните сили в частност, а и правеха машината доста по-мудна и бюрократизирана.
Няколко офицери бяха прокарали идеята, че нещата не могат да вървят по стария начин и нещо трябва да бъде променено. А това беше именно имиджа, окото с което се гледаше върху нас и нашата работа. В това число и това, което се очакваше от нас за в бъдеще.
Като ти кажат такива неща няма как да не изпъчиш гърди и да се зарадваш вътрешно, че именно ти си избран и селектиран сред толкова много други кандидати. И мотото, което се мъчеха да ни втълпят офицерите беше “Трябва да обърнем специално внимание върху нас и способностите ни. Не можем вечно да стоим извън системата, а да станем част от армията. А това няма как да стане докато ни смятат за главорези вместо за професионалисти”.
Нашата група, новоприетите, бяхме първите, които щяха да се обучават по новите стандарти важащи за специалните сили. Не казвам, че бях доволен от това, което научих. По-точно като разбрах какво се включва в учебната ни програма, но вече беше късно за отказ, а и имаше доста неща, които изглеждаха доста апетитно и предизвикателно.
И така започна моето обучение в специалните сили. 11 май 1983 година. Тогава бях на 19, една чудесна възраст за шлифоване на диаманти. А аз май щях да се окажа диамант.


Шосето между Багдад и Хила, 23 октомври 2004г

Инфраструктурата беше ужасна. Целият път беше осеян с дупки и нямаше изгледи скоро да бъде поправен. В момента протичаха търгове за участие в реконструкцията и възобновяването на следвоенен Ирак. Какви бяха изгледите? Мащабните сделки обхващащи главно ремонт на летища, болници, помощни съоръжения и главни артерии, щяха да бъдат спечелени от фирми, за които вече от доста време се говореше, че са в играта от самото започване на ударите. Всъщност вече никой не си задаваше въпроса кой стои зад тях. Като повечето публични компании те също бяха станали прозрачни за обществеността. Силите коалирали се със САЩ също щяха да получат своя дял от възобновяването, но разбира се за тях щяха да останат второстепенните задачи. Но никой не роптаеше. А и как да го стори като това бяха държави, които съвсем наскоро бяха станали членки на Северноатлантическия пакт, а за тях това означаваше много. Чувстваха се по-сигурни, защитени, дори бяха готови да предоставят военни бази на територията на страните си, за да могат Съединените щати да стъпят по-здраво и близо до този размирен регион.
Не виждаха ли заплахата, която висеше като клеймо над тях? Или просто предпочитаха да оставят нещата такива каквито са и да се надяват, че отмъщението ще ги пропусне. Връщайки се малко по-назад във времето няма как да не отбележим какво се случи в Испания. Ударът беше толкова неочакван и безпощаден, че смрази кръвта на цялата планета. Испания се оттеглиха от голямата игра. Всички останали се надяваха да не последват съдбата й.
И сега се надпреварваха да наддават за права свързани с възстановяването на инфраструктурата на една разбира от бомбите и разяждана от вътрешни противоречия държава.
Беше месеца на Рамазан. За всеки мюсюлманин това беше време на празнуване.
Малкият бежов микробус бавно напредваше по разнебитеното шосе, а дванадесетте мъже вътре се надяваха час по-скоро да се доберат до Хила, където ги очакваха семействата им. За тях празника щеше да започне малко по-късно. Единадесет от мъжете бяха членове на новата гвардия на Ирак, която се намираше под разпореждане на временното правителство съставено от хора с доста положителна нагласа към САЩ. Не можеше да се каже, че им беше лесно. Нито на тях, нито на самото правителство. Имаше толкова проблеми за разрешаване, а като че ли с всеки изминал ден нещата вместо да влизат в релси, все повече започваха да излизат от контрол. Новосъздадената гвардия нямаше необходимия опит, а и ресурси, да се справи с проамерикански настроените фундаменталистки групировки, а също така и с не скритата неприязън на бивши членове от управляващата партия Баас. Положението беше критично, но на тях им се искаше да вярват, че ще дойде момент, в който нещата ще започнат да се оправят.
Автобусът продължаваше бавно да се носи напред. Единствените превозни средства, които се намираха на пътя бяха няколко каруци и стари брички, които едва се тътреха.
Не можеше да се каже за гвардейците, че бяха доволни от факта, че се прибират у дома. Бяха им дали само два дни почивка, твърде недостатъчно време, за да се насладят на празника и на семействата си.
Слънцето препичаше ужасно. Под гумите на микробуса се разнасяха купища прахоляк. Ауспухът димеше ужасно и вонята на нафта беше непоносима. Гърлата им се давеха в облаците прах и дим, които се смесваха вътре.
Една кола се зададе от към Хила и шофьора на микробуса, който тъкмо се канеше да заобиколи поредната голяма дупка, наби рязко спирачките. Мъжете зад гърба му изхвърчаха напред, главите на няколко се блъснаха в предните седалки, чуха се няколко псувни и ругатни. Нищо ненормално, въпреки че Корана забраняваше такъв език.
Шофьорът намали максимално. Шофьорът срещу него явно бързаше доста. Цялата кола се обвиваше в прах, наподобяваше маранята в пустинята. Разделяха ги не повече от петнадесет метра, когато шофьора на колата рязко изви волана и предницата му се вряза странично в микробуса. Точно от страната на шофьора. Последният изтърва волана и изрева от изненада. Предната дясна гума на микробуса потъна в дълбока дупка, а допълнителния тласък, който й беше даден от сблъсъка, прекатури возилото.
Гвардейците също неистово закрещяха. След секунди телата им се блъскаха едно в друго, а микробуса продължаваше да се върти надолу по малкия склон.
Горе на шосето колата спря и ухилен брадат шофьор се измъкна през очуканата врата. В ръката си държеше автомат. Бавно се насочи към преобърнатия микробус изричайки благодарствени слова към Аллах.
Седем минути по-късно още две коли бяха спрели на мястото на инцидента. Десетина въоръжени мъже измъкнаха окървавените гвардейци от микробуса и ги подредиха на горещия пясък. Всички до един бяха коленичили под жаркото слънце, а ръцете им бяха поставени на тила. Чистите им униформи бяха превърнати в парцали оцапани с кръв и пот.
Един от мъжете се доближи до шофьора и опря дулото на автомата в главата му. Без никакво предупреждение или дума натисна спусъка. Откосът разкъса тила на мъжа и направи от черепа му купчина пихтия, кръв, коса и потрошени кости. Тялото на шофьора се строполи в прахта още преди някой от гвардейците да може да изрече името на Аллах.

Персийски залив 23 октомври 2004г

Операция “Пустинна буря” свърши предназначението си. След края на офанзивата САЩ си позволиха да оставят в региона солидно военно присъствие, което трябваше да гарантира мира и да спъва мераците и набезите на всяка от арабските държави, които искаха и можеха да постигнат нещо повече. Моделът беше ясен. САЩ бързо струпаха военноморски, военновъздушни и сухопътни войски. Самото им присъствие говореше твърде много за решимостта, с която САЩ заставаха зад целите си. На няколко пъти използването на тази мощ беше на ръба, но всичко се разминаваше. После дойде отказа на Саддам да допусне инспекторите от ОНН, които трябваше да инспектират иракски обекти, за които се предполагаше, че се занимават с разработването на химическо и биологическо оръжие. 1998г. Саддам отказа каквото и да било сътрудничество и това даде повод на САЩ да изстрелят няколко ракети срещу Ирак, въпреки че не получиха необходимата подкрепа от международната общност. Това разбира се не попречи и американските официални лица продължаваха да твърдят, че всеки един момент са готови да бомбардират Ирак ако се наложи. Това пък беше предпоставка за струпването на още повече военна мощ в региона, а това от своя страна ескалира конфликтите на САЩ както и с Иран, така и с “колебливия приятел” Саудитска Арабия. Това отново не притесни никой и в края на 1998г. в Персийския залив вече имаше близо 15 хиляди военни, в това число два самолетоносача “Нимиц” и “Джордж Вашингтон”, един крайцер, четири разрушителя,две фрегати с направляеми ракети, две подводници за нападение и две фрегати, които трябваше да следят за поставени мини или да минират при нужда.
Екипажът на “Ардънт” наброяваше 81 души в това число и летците, които управляваха 6-те хеликоптера. Вече седем години бяха дислоцирани тук и патрулираха по бреговете на Персийския залив. Основната им задача беше да подсигуряват плаването в района на Ормузкия пролив. Една не лека задача пред вид факта, че Иран беше разположил стрелкови позиции от двете страни на пролива, а огромно струпване на огнева мощ имаше там, където пролива беше най-тесен.
Командващ кораба беше капитан трети ранг Мич Феърчайлд. Четиридесет и седем годишен с осемнадесет години опит във Военноморските сили на САЩ. Беше капитан на “Ардънт” от три години, два месеца след като предния командир получи инфаркт. Доста амбициозен мъж награждаван на два пъти за проявена смелост при стълкновенията в Ливан и при първата атака срещу Ирак под егидата на генерал Щварцкопф.
Капитанът стоеше на рампата и наблюдаваше как слънцето започна да се спуска зад хълмовете на брега, къпещо ги в яркочервена светлина. Десетки пъти беше наблюдавал залеза. Имаше нещо величествено в него. Слънцето уморено от дневното си дежурство се оттегляше, а Луната поемаше нощната стража. Като вахтата. Винаги имаше ред, който трябва да се спазва. Светът се базираше на порядки и когато някой имаше смелостта да наклони везните в една от двете посоки, винаги трябваше да се намери някой, който да въдвори реда. Светът не можеше да съществува по друг начин. Ден. Нощ. Слънце. Луна. Може би и за това имаше миротворци, защото светът не можеше без хора, които се славеха и обявяваха за анархисти.
“Ардънт” цепеше водите в близост до катарския бряг. Малко се бяха отклонили от маршрута. На този етап водите около Иран бяха спокойни и можеха да си позволят да огледат обстановката малко на изток-североизток. Петнадесет мили ги деляха от брега до остров Раракан. А отделно това три хеликоптера кръжаха двадесет мили западно от тях и гарантираха спокойствието им.
Старши матрос Дък Чейни се доближи до командира и му отдаде чест. После изглади няколко гънки на перфектно изпъната си куртка и докладва:
-Сър, забелязан е кораб западно от нас!
Капитан трети ранг Феърчайлд си позволи лека усмивка. Вече толкова време си позволяваха да спират и проверяват търговските кораби, че му беше дошло до гуша, но заповедите си бяха заповеди.
-Какъв флаг?-меланхолично запита той.
-Ирански, сър!
-Вид?
-Предполагаем миноносец…
-Стига бе, момчета…Войната свърши отдавна. Това, че в Ирак се води партизанска война не означава, че всяка фрегата, която си позволи да мине през пролива е непременно с анти американска насоченост.
-Разбирам, сър…
-Не, не разбираш, момче…Аз също на моменти се чудя дали разбирам…
Командващият се отдели от мостика и запристъпва бавно по палубата. Морето беше спокойно. Почти никакъв вятър. Никакъв проблем през последните месеци. Очертаваше се един съвсем спокоен патрул. Защо им беше на всички да се стремят да развалят спокойствието, което ги обгръщаше. До някъде разбираше младите матроси. Той също беше с доста буйна кръв, когато за пръв път постъпи във флота. Прекалено буйна. Доста често му се случваше да напуска флотския бар с разкървавен нос или с прещракващо чене. Каляваше си и си мислеше, че една свада с колеги е достатъчно героична постъпка. Но не. Не беше така. Когато за пръв път видя другар да пада до него, надупчен от вражески куршуми, той разбра че безгрижната служба е свършила. Нямаше как да изтрие кръвта от лицето си и на следващия ден да си стисне ръцете с този, който го беше напердашил. Вече загиваха. От истински куршуми. А те още не го осъзнаваха.
-Кой го забеляза?-попита той матроса, който вървеше на метър след него като верен копой.
-От хеликоптерите, сър…
-Свържи се с тях по радиото и им предай да проверят какво превозва…Искам точни координати на моментното му разположение, както и начало и край на дестинацията. Товар-също…Да играем по правилата, а?
Матросът кимна и хукна към рубката.

Анаконда, Монтана, 23 октомври 2004г.

От четиринадесет години беше управител на клона на “Фърст нешенъл сити банк ъф Ню Йорк” в Анаконда. Не можеше да се похвали кой знае с какво в службата, но беше факт, че работата му доставяше необходимото удоволствие. Като се вземеше пред вид местния поминък той определено можеше да се гордее с това, което бе постигнал. Отдалечеността на щата от централните офиси на големите банки му попречи да продължи кариерата си някъде другаде, но пък той обичаше родния си край. Преди две години му бяха предложили да поеме клона в Хелена след като тамошния директор се пенсионира, но Кърт Уолъс отклони предложението достатъчно тактично, че да не предизвика двусмислици. Познаваше отлично хората, с които работеше. Повечето от тях имаха толкова служба колкото и той. Знаеха, че банката не може да им предложи възможност за повишение, но също като него харесваха това, което правеха, а и стояха далеч от мрачната атмосфера, която на моменти струеше в мините и преработвателните заводи.
Почти всеки гражданин на Анаконда имаше влог тук. Те самите бяха родом от града, бяха израснали, учили и живели заедно толкова години. Познаваха се отлично и това облекчаваше работата им.
Сградата беше на два етажа. Не беше ремонтирана от четири години, въпреки че централния клон в Ню Йорк беше обещал да отпусне средства за подмяна на оборудването, инвентара и ремонт на фасадата. Две от буквите не светеха вече три години, но на всяко запитване, което Уолъс правеше , се получаваше изчаквателен отговор. И той чакаше. Щеше да почака още пет години и после щеше да се пенсионира като колегата си от столицата и тогава просто щеше да се наслаждава на живота. Да поскита по света, да отдели малко повече време на себе си.
Не беше женен, но имаше извънбрачен син. Доста хубаво момче, което съвсем скоро влезе в колеж. Въпреки че не беше виждал майка му вече две години той все така продължаваше да държи на нея и подържаха връзка, макар и по телефона.
В банката работиха шестима касиери, имаше помощник управител и шестима мъже охрана. По трима на смяна от по дванадесет часа.
Както всяка банка и те си имаха сигнали за сигурност. Имаше периоди от седмицата или месеца, в които големи суми преминаваха през клона му. Ставаше въпрос за дните, когато работниците в медните мини получаваха аванс или заплати. Тогава подсилваше охраната и осигуряваше полицейски кордон на колата с парите. Поне това можеше да направи за да гарантира спестяванията и заплатите на съгражданите си.
Системата за сигурност също работеше перфектно. Той пръв влизаше в банката. Охраната винаги поставяше предварително уговорени сигнали на точно определени места. Уточняваха ги всяка вечер преди края на работния ден и преди започването на техния. Всеки ден бяха различни. Имаше ли проблем, охраната не поставяше сигнала на мястото му и той своевременно можеше да информира полицията чрез паник бутона. Полицейският участък беше съвсем наблизо, а и винаги имаше патрул наоколо, когато провираше ключа в ключалката. За по-сигурно.
Уолъс предпочиташе да бъде далновиден, вместо да предприема излишни рискове. Вече четиринадесет години не беше допуснал грешка. Вече четиринадесет години не се беше случило нищо, което да навреди на него, служителите му или клиентите на банката. Какво повече можеше да иска човек от живота.
Може би още един спокоен ден?..
8.00!
Той провря ключа в процепа и го завъртя. Помаха на помощник шерифа, който тъкмо похапваше кифлички и влезе вътре. Двамата мъже от охраната му се усмихнаха дружелюбно, стиснаха си ръцете. Третия го чакаше при сейфа. Нямаше как да бъде отключен ако и двамата не бяха там. Всяка вечер от Ню Йорк пристигаха кодовете. Единият беше за него, а другия за старши пазача. Никой не знаеше какви са комбинациите на другия. И това беше добре. Добре беше, че всяка сутрин правеше бърза инвентаризация на наличността.
Днес всичко си беше както трябваше да е.
Денят действително щеше да бъде хубав.
Той поздрави първата касиерка, която мина през вратата и погледна през прозореца изгряващото слънце. Червеникавите хълмове наоколо бавно се обливаха в светлина.

ИРАК - глава първа

“Традиционната функция на една война е свързана с промяната на съществуващо положение на нещата. Традиционната функция на един политик е да замазва съществуващото положение на нещата. Традиционната функция, която ние изпълнявахме, беше да замазваме съществуващото положение на нещата. Те трябваше да изглеждат такива, каквито ги описваха политиците, а съществуващото положение не трябваше да се променя драстично. Нашето присъствие беше необходимо зло. А самите ние бяхме доста зли и безотговорни…И въпреки това всичко винаги се подреждаше както трябва.”

Дните му протичаха напълно еднообразно и това нямаше как да не го тормози. По цял ден стоеше в инвалидната количка и съзерцаваше екрана на телевизора. Ампутираните му крака бяха завити с одеало. В самото начало му беше доста трудно, но сега технологиите се усъвършенстваха прекалено много и се справяше сравнително лесно. И въпреки това краката си му липсваха. Военните хирурзи, които ги ампутираха преди толкова време, му бяха обещали протези. Тогава не искаше да повярва, че ще си наложи да се качи на нещо изкуствено и доста дълго време роптаеше. Дори си позволяваше да плаче вечер, когато болката ставаше все по-силна и единствено морфина му помагаше са заспи. Имаше един момент от живота му, когато му се искаше гранатата да беше отнела живота, а не само краката му. После дойде следващия етап. Неизбежен както му бяха казали. Самосъжалението. И той се почувства толкова смазан, че на два пъти опита да сложи край на живота си. И естествено съдбата беше срещу него и реши, че не е необходим на Всевишния. Все още не…А той си беше сакат и на никому ненужен. Краката му по цял ден бяха завити в одеала. Чуканчетата бяха обвити в чист плат, целият напоен с медикаменти, които да успокояват болките му. Стоеше си в количката и не можеше да помръдне без помощта на някоя медицинска сестра или на сина си. Да, хубаво беше, че поне сина му беше свястно момче и всеки ден го посещаваше в болницата…Но времето мина и той разбра, че живота продължава със или без крака. Сега това не беше чак от такова значение. За поредния му рожден ден му подариха нова електрическа количка, която се задвижваше с бутони. Вземаше лесно завоите и с нея можеше спокойно да си прави “сутрешен джогинг” по алеята за колоездачи.
Градчето беше сравнително спокойно. Беше дало подслон на няколко ветерани от войните във Виетнам и Ирак. Сега водиха спокоен живот, наслаждавайки се на природата, чистия въздух, картите, бингото в центъра на града, салатите в ресторанта на “Мама Роуз” и историите за воините. А всеки имаше какво да разкаже.
Когато не бяха заедно той просто си стоеше в къщи и гледаше телевизора. Лари Кинг, мъжът с тирантите, вече беше започнал да му омръзва. Бяха започнали да му омръзват и новинарските емисии по световните канали. Просто преповтаряха една информация на всеки кръгъл час, а неговия ден започваше от шест сутринта и приключваше в единадесет вечерта. Знаеше почти всичко, което се случваше. А повечето неща не бяха никак приятни.
Винаги се беше чудил защо новините изобилстват с такава информация. Защо винаги лошите неща, които спохождат човек в живота трябваше да бъдат водеща тема? Защо всички, които сядаха пред телевизорите да се разтоварят, трябваше да се натоварват с нещастието на хора, които дори не познават, на хора, чиято религия не изповядват, на хора, чийто начин на мислене не разбират? Защо в периферията оставаха хубавите неща, които се случваха. А такива имаше…Лошото е, че като се замисли човек винаги първо на ум му идваше как кола бомба преди два дни е затрила десет човешки живота или как някое пагубно земетресение е разрушило домовете на хиляди, но никой не се сещаше как малката Мери Ан е прочела първата си книга на четири години, време когато повечето като нас едва са можели да стоят изправени на два крака. Винаги ставаше така. Винаги трябва да се изправяш срещу лошото. Да го посрещаш гърди в гърди. Да се бориш с него, дори това да ти коства остатъка от мизерния ти живот…Поне на него му беше коствало.
Той превключи на CNN и се загледа в поредната човешка трагедия, която се разиграваше. Ирак! Разбира се, че беше Ирак. Всеки път като зърнеше картина, усещаше как осколките от бомбата се врязват в крайниците му, усещаше как кръвта блика по калния път, усещаше как куршумите продължават да свистят покрай него. Знаеше, че това, което направи спаси хората му. И се радваше на това. Нито медала, който беше прибрал в една кутия на дъното на гардероба, нито почестите, които му оказаха след като премина ампутацията на краката му, можеха да се сравнят с душевния покой, който изпитваше като знаеше, че беше спасил живота на поверените му момчета, лишавайки се до живот от възможността да се наслаждава на красотата на природата катерейки планини, разхождайки се по поляни, дори шофирайки през потока от автомобили…Но си заслужаваше. Заслужаваше си да види лицата им надвесени над него в болничната стая. Сълзите, които течеха от очите им, когато той им се усмихна, въпреки болката парализираща изтръпналите му крайници.
Това беше преди тринадесет години. А сега! Толкова време мина, а нещата не се бяха променили. Отново десетки младежи бяха изпращани на смърт в една пустиня, от където нямаше връщане. Млади, хубави и добре тренирани момчета, които трябваше да спазват едно статукво налагано от политиците, да вършат неща, които те просто не приемаха или им беше трудно да приемат.
Дългът! Именно дългът към американския флаг…Той ги караше да отдават живота си за кауза, която беше толкова далеч от личните им желания. Американският империализъм ги пращаше толкова далеч от дома не за да защитават родината си, а да защитават хора, които просто гледаха как да ги убият. Толкова просто и елементарно. Как можеш да се бориш с враг, който не се страхува от смъртта? Как беше възможно да убиеш цяла една религия? Беше ли въобще възможно да се постигне нещо с тези кръвопролития? Беше ли възможно да се стигне да нещо хуманно, когато подбудите бяха не етични и неморални ?
CNN!
Погледът му се фокусира върху екрана. Пресегна се за дистанционното и усили говора…
Картината, която изпълваше екрана включваше четирима мъже. Единият беше коленичил, а главата му беше килната напред. Тялото му беше уморено. Беше сигурен, че този мъж, този жалък остатък от човешко същество, е бил доста дълго време подлаган на глад и изтезания. Тримата мъже зад него бяха целите облечени в черно. Лицата им също закрити. Процепи бяха оставени само за устните и очите. Двамата, тези в ляво и дясно, държаха руски Калашников, насочени право в тила на коленичилия. Третият държеше бял свитък и четеше нещо на арабски. Четенето продължи около две минути, а после той безцеремонно хвана коленичилия мъж за косите и повдигна главата му.
Ник Бенинг изтръпна.
Окървавената глава пред него беше на едно момче, което познаваше твърде добре. Беше го отгледал и наблюдавал как расте, беше го хранил, беше му чел приказки вечер преди лягане, беше с него в болести и радости…
От екрана го гледаше лицето на Кен. Кен Бенинг беше поредната жертва на “Еднобожие и свещена война”.
Той изтърва дистанционното и заскуба косите си.



І
Всемогъщи Боже, който си творец на свободата и защитник на потиснатите, чуй нашата молитва:
Ние, мъжете от специалните сили, признаваме зависимостта си от теб за запазване на човешката свобода.
Бъди с нас в стремежа ни да защитим беззащитните и да освободим поробените.
Нека винаги помним, че нашата нация, чието мото е “На Бог се уповаваме”, очаква да се държим достойно, никога да не засрамваме нашата вяра, семейства или ближни.
Дай ни мъдрост от ума си, смелост от сърцето си, сила от ръката си и защитата на твоята длан.
Ние се сражаваме за теб и на теб принадлежи короната на победителя.
Защото твои са царството небесно и силата и славата завинаги.
Амин.

Форт Браг, Северна Каролина, 23 октомври 2004г.

Беше строен мъж, висок малко повече от метър и осемдесет, с решителен, но леко скован от продължителната служба, непринуден външен вид, който будеше доверие. Лицето му беше насечено от остри скули, а лявата буза украсена от розов белег. Беше добър войник. Един от най-добрите, които някога бяха стъпвали в Ирак.
Вървеше към сградата на щаба. Новината, която трябваше да предаде на генерала, нямаше как да се хареса. Нещата бяха излезли от контрол и той беше един от малцината, който имаше реална представа за ситуацията там, а също така можеше да даде реална оценка на щетите, които можеха да понесат.
При едно по-внимателно вглеждане нямаше как да не се забележи, че полковник Бригс леко накуцва с левия крак. Куршумът беше преминал през сухожилия и мускули. Опитните специалисти си свършиха работата успешно, а физиотерапиите, на които го подложиха през продължилото година и половина лечение, се оказаха далеч по-ползотворни от очакваното. Това нямаше как да не го радва. Отново вървеше свободно, дори си позволяваше да играе баскетбол и футбол. Но кариерата му спря до тук. Беше му невъзможно да се справи с тежката и непосилна за всеки задача на полеви офицер, от когото се очакваше да взема дейно участие в разрешаването на кризисни ситуации в коя да е точка на света. Единадесет години в ОВССО. Единадесет години изпълнени с напрежение и много труд. А сега беше просто аналитик. Човек стоящ зад бюро. Нещо доста непривично за него.
Генерал-лейтенант Джим Крауфорд беше с около десет сантиметра по-нисък от него, но осанката му и без това си беше доста внушителна. Въпреки стегнатостта на военната униформа той изглеждаше някак лек, свободен. Имаше тънки хитлерови мустачки, леко завити в краищата. Очите му бяха тъмносини, прекалено дълбоки, за да можеш да вникнеш в това, което криеха. Беше се облегнал на перваза и наблюдаваше момчетата, които маршируваха на алеята пред щаба. Наслаждаваше се на стегнатите им редици и достолепието, с което носеха униформата на специалните сили за бързо реагиране.
Бяха изминали доста път преди да докажат на онези от армията, които се отнасяха с не скрито презрение, към тяхната работа, че са доста изостанали и много по-слабо обучени и тренирани. Крауфорд беше един от ветераните, които стояха зад формирането на днешния облик на ОВССО. Един от пионерите позволили си да критикуват политиката на управляващите преди повече от тридесет години. Един от малцината, които бяха предложили да бъде създаден такъв отряд, който да бъде готов всеки един момент, да окаже нужното съдействие на американски граждани в която и точка на света да се намираха те.
Нерви! Беше слабо казано. Да се бориш с бюрокрацията на Картър не беше лесна работа, но нима да служиш на родината, излагайки се на противниковия огън беше по-лесно от това да управляваш света от Овалния кабинет.
Съединените щати не бяха подготвени да се справят с десетки ситуации, в които живота на обикновените граждани беше заплашен от терористи. Няколкото горчиви хапа показаха колко слаба всъщност е военната машина наречена Американска армия. Коригирането на този недостатък започна малко след 70-те години. Крауфорд и няколко далновидни мъже започнаха да използват връзките си, за да лобират новата опасност, която дебнеше над света. Най-значимите личности в тази скрита война за създаване на повече огнева мощ бяха директорът на операциите на сухопътните сили, командирът на специалните армейски части и главния научен ръководител на Агенцията за контрол над въоръжаването и разоръжаването, който по него време ръководеше правителствените изследвания върху тероризма.
Крауфорд тогава работеше именно под негово попечителство. Все още беше майор, но един доста пробивен майор.
Разбира се бюрократщината се помъчи да смаже исканията им, но дойде датата 4 ноември 1977г. и по ирония на съдбата се случи нещо доста неочаквано, но предвиждано от доста далновидни мъже. На тази дата се провеждаха последните учения, които щяха да дадат отговор за годността на новия вид войска да се справи с извънредни ситуации. А в другия край на света новото религиозно движение в Иран реши, че момента за завземане на властта е идеален, а петдесет и тримата души в Американското посолство бяха изкупителната жертва. Те преживяха 444 дни на ужас и страдание.
Този инцидент помогна на бавно работещите мозъци в Белия дом, Сената и Конгреса, да проумеят, че действително са необходими нови войски, които могат да нанесат ответен отговор и да отговорят ефективно на терористичните атаки.
Крауфорд беше изпратен в Иран, където затвърди славата си като един от най-добрите снайперисти. За жалост неговите способности не бяха достатъчни. Липсваше подходяща инфраструктура, нямаше организация на командването, повечето офицери само си пречеха вместо да действат като добре смазан механизъм, преплитаха се правомощия и задължения. Това нямаше как да не даде отражение върху и без това сложната ситуация, пред която бяха изправени. ЦРУ също не можа да окаже необходимото съдействие. За близо половин век дейност те още не бяха създали подходящата разузнавателна инфраструктура в региона, а без такава просто нямаше как да бъдат сигурни в нито една стъпка, която предприемаха.
Сега, двадесет и седем години след първия му сблъсък с човешката реалност и житейската смрад разяждаща Персийския залив, пред тях отново се изправяше до болка познат въпрос.
Генерал-лейтенант Крауфорд покани с кимване полковник Антъни Бригс да седне. Двамата се познаваха от много години. За пръв път се бяха срещнали във Форт Браг, а после и в Лийвънуът, въпреки че причините, поради които бяха там, бяха коренно различни.
-Прекрасен ден-усмихна се генерала на своя подчинен.
-Не и за нашите момчета в Ирак, сър-поклати глава Бригс.-Снощи е имало атака срещу гарнизона в Кербала…Има над десет мъртви и поне двадесет ранени, сър.
Генералът прехапа устни.
-Радикалните средства, които привържениците на Саддам прилагат започват да притесняват не един от офицер от щаба в Ирак. Войната фактически приключи, но жертвите, които даваме сега са доста повече от всичките хора, които загубихме по време на самата експанзия…Това по принцип е недопустимо, но е факт, сър.
-Мислиш ли, че не съм наясно с нещата, полковник!
-Не казвам такова нещо, сър…Просто в Ирак се нуждаят от повече наши момчета, сър. Колкото и добри войници да са, те просто не са се научили да се справят с подобни ситуации. На повечето дори им липсва боен опит. Малцина са онези, които са се върнали след Пустинна буря…
-На последното разискване, на което присъствах, засегнах тази тема. Тя е доста болезнена и придобива все по-детайлни очертания на фона на кървавата антифада, на която са подложени както нашите, така и съюзническите войски…Никой не е казвал, че ще е лесно да се преборим с ислямистката идеология и закоравелите порядки на тия хора…Те казаха, че знаят това, полковник.
-За това и беше формирана антитерористичната коалиция, сър, но ефекта си остава същия…Редовно преглеждам сводките, които пристигат, а също така поддържам специални отношения с няколко наши момчета там. Ситуацията, която се представя пред очите на политиците ни, е доста по-розова от реалността там.
-И това ще ги накара да пратят още хора?-повдигна вежди генерала.-Мислиш ли, че някой вече не са започнали да си натискат задниците след случките в Испания и Франция. Коалицията ни започна да оредява, полковник. Уплашиха се…А ние оставаме там и рискуваме живота на десетки млади момчета, за да поддържаме статуквото. Никой не е казал, че ще ни е лесно, но никой няма да ме накара да поема излишни рискове.
-Те са обучавани за това-натърти полковника.
-Ти също!-генералът присви очи.-Едно е да тренираш, а съвсем друго да спиш под вражески огън. Знаеш го прекалено добре, за да ти напомням защо сега стоиш заврян зад бюро, приятелю…Също така знаеш, че не аз или ти решаваме кога и колко воини да изпратим. Има си процедури, а колкото и да ме притеснява това, те са прекалено мудни.
-За толкова време не разбраха ли, че адекватния отговор фактически печели половината война…
-ЦРУ разполага с хора навсякъде там. Доста по-добра мрежа от преди тридесет години…
-Но до колко е надеждна…
-Какво предлагаш, полковник?
-Войната продължава, сър…С подписването на прекратяването й и предаването на властта в ръцете на избрани от народа лидери, тя не приключи…Просто премина от активна фаза в пасивна. Сега не се воюва на бойното поле, а се води партизанска война. Знаете какво спечелихме в Афганистан…Сега е същото.
Генералът се отдалече от прозореца. Войниците продължаваха да маршируват, а стъпките им отекваха в стаята. Перфектно смазан механизъм.
-ЦРУ на няколко пъти се опитаха да се докопат до лидерите на съпротивителното движение, но безуспешно…Не съм наясно колко голяма е по-мащаб агентурната им мрежа, но пред вид загубите, които търпим, съм си съставил необходимото заключение за тяхната ефективност. Не можем да се осланяме на тях. Не и ако искаме да се преборим с потенциалните ни врагове, не и ако искаме да сложим край на това безсмислено заколение…Политиците ни до сега трябваше да си извадят доста заключения след безуспешните мисии във Виетнам, Камбоджа, Афганистан, Ливан и Иран. Или е необходимо някой да отиде там и да им го начертае с кръвта на загиналите…
Двамата замълчаха за известно време. До тях достигаше само глъчката на взводовете, които се обучаваха отвън. Стегнатите команди на ръководещите офицери и още по-стегнатите и задружни отговори на служещите.
-След два дни ще летя за Вашингтон. Ще отнеса проблема до необходимата инстанция. Обещавам, ти Бригс!
-Позволете ми да започна обучението на една от бригадите, сър…Вие сам казахте, бил съм там и знам къде са слабите ни места. Знам на какво да ги науча, знам това, което повечето офицери се притесняват да признаят, че е необходимост, която ни е убягнала…Няма нужда да правим грешките, които направихме преди четиринадесет години, сър!
Генерал-лейтенант Крауфорд се усмихна.
-Колко човека мислиш, че ще ти бъдат достатъчни?
-Нека преценя в движение, сър…Но мисля, че за това, което ми се върти из главата ще ми стигнат четири или пет оперативни звена от по десет или дванадесет души.
-Кидон?
-Не разбрах, генерале- полковник Бригс изненадано погледна началника си.
-Така се наричат израелските наказателни отряди…Най-страшното оръжие на МОСАД!
-Кидон- повтори замислено полковника.-Няма нищо лошо да ги наречем така, сър…Така или иначе ще бъдат подготвени да отстранят точно тези, които стоят в основата на всичко…

Форт Стюърт, Джорджия, 23 октомври 2004г.

-Трябва да се разграничават мотивите, които стоят зад извършването на всеки атентат. На първо място е какво точно е целта му. Търси ли се отнемането на човешки живот или просто става дума за сплашване на дадена организация, в това число дори и цяла държава. Политически ли са или пък са на религиозна основа. Жена или мъж ги извършва. Познаването на мисленето на врага е предпоставка за това да успееш да се справиш с него. Знаеш ли кой е изправен срещу теб, ти можеш адекватно и бързо да от реагираш на създалата се ситуация.
Арабския полуостров е съвкупност от различни мюсюлмански течения, които се различават както по морално-етичния кодекс, така и по сфери на влияние и въздействие върху последователите.
Самоубийствените атентати днес се оказват най-големия враг на всеки един и особено на вас, които се намирате на самата фронтова линия. Никога не можеш да бъдеш сигурен дали просто няма да си случайна мишена на някой, който е решил да се срещне с Всевишния по-рано. Самоубийствените атентати не винаги могат да бъдат вместени в някаква логика. В основата си те могат да се разделят на два основни модела. Модел, чийто мотиви се определят като националистически. Освен пораженията, които се причиняват, се цели разрушаване на инфраструктурата. Човешките жертви и материалните щети са тъждествени по отношение на търсения ефект. Такъв пример е дейността на палестинските Хамас и Ислямски Джихад, ливанския Хизбула, а също така и на египетските терористични организации. Другия модел е свързан със стриктната религиозност. Самоубийственият атентат е разглеждан от инициатора като действие на бойното поле. Такива операции най-често се провеждат групово и в няколко фази включващи няколко последователни атаки. При този модел липсват жените самоубийци. Необходимо е да се определи към коя религиозна група се числи разследвания от нас, за да може да бъде направен по-точен анализ и психологически профил. В морално-етичния кодекс на салафито-уахабитите жената не е равностойна на мъжа и на нея не й се гласува такова доверие за изпълнението на важна мисия. Ал Кайда не използват жени в нито един от случаите, за разлика от атентатите носещи почерка на Хамас или Хизбула.
От оперативна гледна точка практиката е класифицирала шест вида атентатори камикадзета.
Камикадзета тела-бомби, каквито се срещат най-често, тъй като осъществяването на такъв тип акция изисква най-малко време, най-елементарна подготовка и реализация.
Камикадзета самолети. Това са най-сложно изпълнимите операции от техническа гледна точка, но както сами се убедихте не са нереализируеми. Действията на 9.11 говорят достатъчно и няма смисъл да се спирам по-подробно на това сега.
Камикадзета коли или камиони. Използват се предимно ако целта е взривяване на възможно по-голям и обемен товар и целят причиняване на по-значими материални щети. През последните няколко седмици сме свидетели на поредица подобни атентати във все още размирните зони в Ирак.
Малко по-нетрадиционен модел са камикадзетата използващи мотоциклети. Най-разпространени са предимно сред палестинците, които нанасят поражения срещу окупираните от Израел райони.
Следващия модел е доста остарял, но е винаги да бъдете подготвени за това, което може да очаквате, особено като се намирате в близост до пристанища или водни басейни. Камикадзетата водолази са явление, което затихна през 80-те години, но не е чудно да се прояви пред вид стратегическото място на Ормузкия проход и апетита на Иран към следвоенен Ирак.
Последният модел, както и предходния, също е отшумял, но използването на катери или моторни лодки може да нанесе сериозни вреди върху плавателните ни съдове, а те ни са никак малко в региона.
От всичко изброено до тук трябва да обърнем съществено внимание върху личната мотивация. Тя е и си остава най-трудната за декодиране част от извършването на атентата. Известни са ни десетки мотиви, поради които млади хора жертват живота си. Ал Кайда ни дава доста добра информация, въпреки че тя постъпва при нас заедно с десетки ковчези обвити в американския флаг…И все пак какво кара човек да стане камикадзе?..Отговора на въпроса е от изключителна важност. В Корана изрично е упоменато, че ал интихар, самоубийството е грешно, тъй като човек е само ползвател на живота, а истинския владелец е висшата сила. Самоубийството е насилствен акт на прекъсване на живота, а в такъв случай човек посяга към нещо, което не му принадлежи…Разбира те ли? Тези, които подтикват хората да извършват самоубийствените атентати трябва да намерят вратичка, с която да заобиколят каноните на Корана, и те го правят. Представят самоубийствените атентати като акт на военно действие и загиналите всъщност са мъченици, не самоубийци. От друга страна те игнорират терминологията “самоубийствени атентати” и ги представят под името “героични прояви”, които не са плод на лична безизходица, а са резултат от огромното желание да се всява страх в сърцата на всички неверници и тези, които им съдействат. Доста време отнема на лидерите им да трансформират ал интихар в истишхад, мъченичество. Така на този, който се самоубива сред деца, възрастни, вече му е отредено място в Рая, както и на седемдесет негови роднини, а също така и почетно място в общността му…
За вас е от съществено значение да знаете тези неща, момчета!..Те не мислят като нас и за да ги победим и да не загинем, ние трябва да се приобщим към тяхното мислене. Това, че загиват, не ги плаши. Те го правят с пълното съзнание, че вършат подарък на семейството си, защото както самия извършител, така и семейството му получава всеобщо уважение, повишава се социалния му статут. За държава като САЩ такова нещо е немислимо, но ислямизма е съвсем друго нещо. Преди години укорявахме израелците за това, че сриваха до основи всяко село, от което е произлязло камикадзе. В повечето случаи не се спираше само с разрушаване, а се стигаше до прогонване или дори до масово убийство. Тогава не ги разбирахме, но днес, когато всеки ден се натъкваме на коли или хора бомби, няма как да не се съгласим, че мерките, които израелците предприемат са напълно нормални и адекватни на ответния удар. Те целят в чисто психологически план да разрушат харизмата на камикадзето и да се противопоставят на “натрупания авторитет”.
Освен семейната среда и безпрекословното подчинение на религията и местните водачи, другата предпоставка за извършване на такива самоубийствени атентати, са паричните награди. Тази информация не е потвърдена, на сме почти сигурни, че сумите, които се дават на семейството на шахид, варират еднократно между 500 и 1500 долара, а след това се отпуска месечна издръжка от около 100 долара.
Израелците са доста напред от нас в изследване на психологията на ислямистките терористи и по тази причина сме поканили гост, който ще ви разясни в общи линии, това което аз ви обяснявам вече толкова време…Нека приветстваме Амир Шаром.
Капитан Нийл Уайз се усмихна на аудиторията си и покани госта си да заеме лекторското място. Той беше среден на ръст мъж, с доста прошарени коси, високо чело и меланхолична усмивка. Минаваше шейсетте. Беше участвал в не една операции на американските военни във всяка точка на света. “Синя примка” и последвалата “Справедлива кауза”, “Решителна воля”, “Тихоокеански вятър” и “Пустинна буря”. След приключването на първата война в Ирак той се беше оттеглил от активна военна служба, но продължаваше да бъде на щат в армията. Подпомагаше обучението на младите войници в психологически аспект. Разкриваше им тайните на психологията на противника и им помагаше да вникнат в нещата, да добият детайлна представа за това, пред което се изправят. Курсовете му имаха огромно значение и далновидността на част от командващите подпомогна тази система на обучение да бъде внедрена и в десетки други военни бази.
Амир Шаром беше дребничък с остър прегърбен нос. Очите му, украсени с дебели рамки и още по-дебели стъкла, криеха прекалено много опит и вещина. Беше прекарал целия си живот в един свят заобиколен отвсякъде от врагове. Никога не беше успявал да спи с две затворени очи. Винаги на щрек, винаги готов да отвърне и противодейства. Не беше тайна, че беше изкарал дълги години като катса към МОСАД, не беше тайна и, че МОСАД му позволяваха да запознава американците с част от информацията, с която самите те разполагаха. А те разполагаха с прекалено много информация.
-Шалом!-поздрави израелеца и се усмихна на униформените мъже пред себе си.-Моят колега в общи линии обобщи теоретичните рамки, които обвързват отделната личност с нагласата за извършване на самоубийственото деяние…Знаете, че Израел, от самото си създаване през 1948г. е под постоянен страх от нападения както от страна на палестинците от ООП, а също така на различни фракции поддържани от Сирия, Ливан, Ирак, Иран и Египет. Няма да обръщам внимание на дългогодишните преговори, които се водеха между всичките тези държави, нито пък върху хилядите жертви, които станаха и продължават да стават жертви на тази нескончаема война. Когато прекалено дълго време воюваш с някого и не успяваш да го победиш, ти си задаваш един съвсем елементарен въпрос: “Къде греша?” и още един, който произтича от първия: “Как да коригирам грешките си и да не ги повтарям?”…Ние се учим от грешките си и за тези 56 години непрекъсната война може да се каже, че напредваме стъпка по стъпка. Една война не е само оръжия и огнева мощ. Тя не се води само на бойното поле. Тя се води и в нашите глави…Да победиш врага означава, не само да смажеш военния му арсенал, а да прекършиш онова нещо в него, което го кара да те мрази и да те напада. А това е психиката. Разбирайте религия!..Всички ние изповядваме някаква религия и това ни прави доста по-различни. Фактът че не признаваме религията на другия или се мъчим да я подтиснем ни изправя едни срещу други. Убивайки врагът на бойното поле ти сразяваш тялото му, но не и вярата му, защото той умира именно заради тази вяра. Ислямизмът е доста широка тема на разговор и се съмнявам, че дори и няколко години ще са достатъчни, за да се вникни по-надълбоко в неговите рамки. Изтъкан от хиляди тълкувания, противоречия и разколи, той е Свещен враг на мен и моята държава, а както се оказва и на целия християнски свят…През юли тази година в Лондон беше избран председател на Световния съюз на ислямските учени. Юсеф Кардауи е първия опит на сунитската международна общност да създаде собствена марджаия, източник на религиозно правораздаване, което е валидно за сунитите по целия свят, а те са мнозинство сред мюсюлманите. Това е отговор на намесата на Папата в конфликтите в Близкия изток, а също така отричане на неговата дейност и религиозна власт…Преди години мюсюлманите наричаха немюсюлманите куфар, а днес ни оскверняват с улудж. Освен неверник, немюсюлманин може да се преведе и като магаре.. те ни асоциират с всичко нечисто и ни осъждат на смърт.
След няколко дни вие ще се изправите лице в лице с този нов враг и трябва да се подготвени не само физически, но и психологически, за да издържите и победите. Светът на мюсюлманите е коренно различен от всичко, което познавате и може доста да се шокирате от това, което ще видите. Важното е да запазите самообладание и да не се притеснявате. Вие сте на първа линия и не трябва да позволите на този порядък да застигне демокрацията ви.
Ние не сме тук, за да промиваме мозъците ви, а за да ги нагодим към друг метод за водене на война. Терористите камикадзета са най-големите ви врагове. Те се спотайват и ви атакуват с усмивка вместо с куршуми. Самите те могат да бъдат бомби или използваните от тях подръчни средства. Трябва да можете да различавате и преценявате хората, които виждате, с които се сблъсквате, за да оцелеете. Изминали сте дълъг курс на практическо обучение, но това не ви прави по-добре подготвени от някой, който е решил да се раздели с живота си отнемайки вашия. Колкото и добри да сте, а в това не се съмнявам, няма как да уплашите враг, който е готов на саможертва. Използваните живи бомби са просто хора с промити мозъци и то до такава степен, че вярват в няколко неща насаждани от религиозните им водачи. Те са сигурни, че самоубийствения акт е техният път към рая. За тях жизнения им път е олицетворение на ада и колкото по-скоро отидат в рая, толкова по-добре. Това няма да е добре ако сте близо до тях…Те вярват, че само шахида може да види лицето на Аллах, и самоубийството е път към нещо, което не се отдава на всеки. Не маловажно е, че в рая те вярват, че ще разполагат с 72 млади момичета, а също така и че осигуряват място на 70 свои близки в дверите на Аллах.
Религиозните водачи използват камикадзетата за постигане на свои цели. По принцип в повечето случаи самоубийствените атентати са насочени към демократични държави или към места, където се провеждат демократични реформи. Те се явяват част от едно по-широка военна офанзива и е неправилно да се разглеждат като отделно криминално деяние. Изразяват политическа воля, зад която стои група, а не в малко случаи и държава.
През 90-те години десетки терористични групи прибягват към този вид насилие като основен тактически подход за всяване на страх и суматоха. Мога да твърдя, че ние бяхме най-засегната страна от този начин на водене на война, но през последните години постигнахме несравним успех. Израел ефикасно навлезе в антитерористичната материя и сведе самоубийствените атентати до минимум. Как ли?..Казах ви в началото…Просто успяхме да влезем в главите им. Направете го и вие и ще видите колко е сладко да се печели…
Последваха ръкопляскания. Двеста войници се изправиха на крака.