Убиец

І
Интересен би бил въпроса, трудно ли е да бъде убит действащ управляващ в дадена държава? Вероятно да, но по принцип не съвсем.
Разбира се отговорът на този въпрос би трябвало да включва фактори като : коя е държавата на първо място, какъв пост заема набелязаната жертва, движи ли се с охрана по една или друга причина ( а причините никак не са малко като се има пред вид факта, че държавниците в повечето случаи не са хора, които се хранят с чисто човешки помисли, нещо заради което трябва да бъдат винаги на щрек ако не искат да бъдат неприятно изненадани от избирателите си)…Но както и да е. Нека продължим с признаците, макар че като се замисля не е необходимо да изброяваме твърде много защото определено ще се получи един доста дълъг и безинтересен списък, купчина листи, които най-вероятно ще бъдат набутани в прашен шкаф и едва ли повторно погледът ви ще се спре пак на тях. Та…Факторите продължават с: навици, срещи, организиране на приеми и коктейли, делови уговорки, пътувани я и т.н.
Общо взето нещата не са много лесни, но както и за всяка работа и за тази си има хора, които срещу една добра комисионна нямат нищо против да се потрудят малко, за да свършат една общополезна човешка дейност.
Сегашният случай е нещо подобно.
Жертвата трябваше да бъде ликвидирана след три дни, а този срок не беше никак дълъг . За този период от време наемникът трябваше доста бързо да изучи навиците, да назубри календара, тъй като той наистина беше значително претрупан, трябваше да намери начин да се справи с телохрантелите, понеже въпросната личност беше човек, който държвата трябваше да опази на всяка цена.
С две думи : трудна работа.
С три думи: много трудна работа!
С една дума: вицепрезидента!
Но работата си е работа и винаги се намира някой, който да се нагърби с трудната задача да я свърши.
Защо точно той?
Ами защо не?! Това определено не е отговорът, който би задоволил повечето от вас, но пък има няколко лобита в Сената и Конгреса, които биха могли преспокойно да ви дадат така желания отговор. Разбира се първо трябваше да стигнете до тях, а това едва ли имаше как да стане, тъй като човекът на който се бяха спрели за извършването на екзекуцията си беше чиста проба професионалист. Така че…Ръцете им си оставаха чисти и работата биваше свършена, пречката преодоляна, а джобовете по-леки с около три милиона.
Но това пари ли са, когато се говори за милиарди? Не говорим за вени, в които тече кръв, а петрол. Съвсем незначителна разлика, но и без двете си мъртав. Без първата като човек, а без втората – неминуема икономическа гибел. А за парите? Много ли са? Разбира се, че са, но за данъкоплатците. Та нали те заплащат за смъртта на този, когото избраха преди три години и половина.
Каквото и да говорим повече няма да има смисъл.
Важното в случая е, че на Дик Хайсмит му оставаха…колко?
Поглеждаме часовника и … точно 75 часа, 12 минути и… секундите нямат значение чак в такава степен… живот.
Другото важно нещо беше, че същият този Дик Хайсмит въобще си нямаше представа, че съвсем скоро ще пътува за едно далечно място от където едва ли щеше да се върне.
Третото важно нещо беше, че едва ли щеше да пътува сам, тъй като замисълът, който се въртеше в главата на мистър Х (убиеца) включваше още три предполагаеми жертви, а това най-вероятно щяха да са охраната или при най-неблагоприятния случай, жената на вицепрезидента.
За Х това не беше от никакво значение още повече, че той веднага предпочете жената след като видя нейна снимка.

ІІ
69 часа и 16 минути!
Дзън, дзън, дзън!
Часовникът ужасяващо се тресеше, а той все още не можеше да се надигне. Потърка очи и бавно се надигна. Махмурлукът му не беше от най-леките, но той сам си беше виновен. Никой не му беше наливал на сила снощи тонове бира, коняк, шампанско и едва ли помнеше още какво.
Хубавото в случая беше, че днес нямаше да ходи на работа. Една от малкото извънредни отпуски, които дебелият му шеф даваше. Дори направо се почуди когато вчера му каза, че утре ще е day off.
Разбира се мълчаливо кимна и се съгласи. Вярно, че в края на месеца щеше да получи с около петдесетачка по-малко, но пък тялото му изискваше почивка. Просто се скапваше на тази работа. Обичаше да се занимава с дърводелство и дърворезба, да прави шкафчета, маси, столове и други джунджурии, но все пак поръчките през последните месеци бяха толкова големи, а проклетия им шеф беше такава стипца, че само приемаше поръчки без да назначава допълнително хора на работа. На него и останалите работници просто им се късаха … от работа.
Снощи черпането си беше напълно заслужено.
Та човекът, който работеше в дърводелницата “Still for you” при дебелия мазник Бакстън се казваше Нил Гордън. Не се старайте да запомняте това име, тъй като едва ли ще ви се наложи да срещате пак по нататък, или може би още веднъж-два. По добре ще е да запомните това тъпо име за дърводелница, а ако не ви е проблем и името на мазника. Вероятно, в края на краищата, ако всичко минеше нормално, а едва ли можеше да има съмнение за това, една призовка изпратена от някой стар съдия евентуално можеше да достигне до този дебел мъжага, който само при вида й щеше да се облее в тонове воняща пот.
“Still for you” и мазника Бакстън…
Продължаваме!

ІІІ
След още малко време… и то на съвсем друго място.
Нашият човек се хилеше без да му мигне окото. Имам предвид убиеца, а не жертвата, самият мистър Х.
Все още се намираше на доста голямо разстояние от мястото на събитията, но на достатъчно близко, за да бъде …точно къде…ще разберете малко по-късно, иначе се обезмисля цялата история. По време на пътуването си (няма да уточнявам дали ще пътува с влак, самолет, параход,аероплан или каквото друго ви дойде на ум, защото най-вероятно щеше да пътува с всичко по-малко) щеше да се запознае с дебелата папка, която сега не искаше и да поглежда, но която значително му натежаваше в лявата ръка.
Няма да го описвам, тъй като по-късно можете да го разпознаете, а това едва ли щеше да е добре за лобитата, които щеше да представлява в този случай. А и дори да го направех днешната му физиономия едва ли щеше да е тази, в която можете да го срещнете утре. Той си беше чиста проба хамелеон, макар че лично той мразеше да го сравняват с това гадно влечуго. Мразеше да виси по клоните и да бездейства. Обичаше разходките и работата си разбира се. Като за начало това ви стига.
Но като се замисля мога да ви кажа още една негова характеристика.
Носи обувки 44 номер и то без особени претенции към цвят, марка и материя. Просто трябваше да са 44. Е, нямаше проблем да са 156 стига да са големи колкото 44 и да са му по мярка. Удобни!
Ако ФБР, ЦРУ, щатска или каквато и да е там полиция може да издири убиец по номера на обувките при следващите ни срещи ще имам благоразумието да премълчавам дори и тази подробност.
Та той си се хилеше и изглеждаше толкова безгрижен и незаинтерисован от факта, че след 67 часа и 3 минути трябваше да остави в историята един вицепрезидент.


Не беше от най-красивите магазини, които можехме да си представим точно на тази улица. Скромничко, леко понатруфено, но това най-вероятно се дължеше да факта, че квадратурата никак не беше голяма. Влезеш ли вътре направо потъваш в зеленикава джунгла, която те поглъща. В следващият момент обаче разбираш, че се намираш в най-обикновен цветарски магазин, а дребничката и доста пълна продавачка, която зад дебелите стъкла на очилата си те оглежда от главата до петите, като в главата и се върти единствено мисълта за състоянието на кредитната ви карта, потропва с пръсти по перфектно аранжираното бюро, на което са накичени десетки видове растения, започвайки от всевъзможни треволяци и стигайки до бодливи кактуси, преминавайки през какви ли не цветове на дъгата.
Магазинчето се казваше “Флора”. Защо ли нямаше абсолютно нищо чудно в това. Чудното беше, че и тази, възпълничка продавачка, също се казваше Флора. Флора Флориани. Италианка, наследничка на няколко пресъхнали реки някъде в Милано, които обаче и били отнети от държавата, тъй като роднините й имали нечисти работи, най-вероятно далечни връзки с мафията или поне някоя от фамилиите, които в началото на века са решили да прехвърлят дейността си в обетованата земя.
Та тази пълничка женица сега продаваше в това магазинче. А магазинчето беше плод на спестяванията й от последните седемнадесет години, през които така и не успя да намери мъжа на своя живот. Всъщност за този не толкова кратък период тя май не беше намерила повече от двама мъже, които да и обърнат необходимото внимание и то не и преди да бяха погълнали значително количество допинг за срещи.
Донякъде изпълнена с омраза към мъжете, но с любов към кредитните им карти Флора си дремеше в магазинчето и се надяваше да продаде възможно най-голяма част от своята джунгла.
Когато тя погледна часовника си и установи, че съвсем скоро трябваше да затвори и то след не най-добрият й финансов ден, оставаха не повече от 15 часа и 32 минути живот на вицепрезидентът.
Тя разбира се нямаше как да знае това, нямаше как да го знае и вицепрезидента.
Но съвсем скоро и двамата щяха да разберат и то по доста различни начини.
Последствията обаче щяха да ги засегнат по съвсем различен начин.
Навярно сте чували максимата: нещастие за един радост за други…
Но нека да видим какво ще последва.

Типичен ирландски пъб. Още с влизането се усещаше миризмата на застояло. За да достигнеш до салона трябва да преминеш покрай бара, очукан от годините, както всъщност и самия барман, който играеше и ролята на съдържател. Реликва от миналото. Прашни бутилки наредени върху още по прашасал бар. Река от пенлива бира, кото неспирно се сипе от монтирания кран.
Тъмни завеси падаха тежко пред прозорците. Няколко сепарета разположени в ъглите, а между тях десетина масички. Въобще не можеше да става дума за натруфеност или, въпреки че всичко изглеждаше разхвърляно, за безпорядък. Имаше някакъв уют в целия декор, който те кара да се отпускаш и да се наливаш с тъмна ирландса бира насред Вашингтон.
Таванът беше опушен, но слабата светлина и плътните завеси образуваха такива светлосенки, че беше абсолютно невъзможно да се забележи, че последната мазилка е датирала още от времето на Кенеди.
Освен пенливата бира, вкусното готвено и това, че жената на вицепрезидента беше ирландка, другото хубаво нещо беше, че именно вицепрезидента щеше да похапва тук. До тогава имаше не повече от 14.12 минути. Предостатъчно време за опитен специалист да подготви всичко до най-малката подробност.

Флора Флориани затвори магазинчето точно в 22.00 както всяка друга вечер. Беше преброила внимателно парите от касата, на две на три прехвърли през ума си броя на обслужените клиенти, раздели на общата сума и разбира се се нацупи. С около 7 долара и някакви си 5 цента по-малко от предния ден.
Дебелите устни се изкривиха в гримаса, която едва ли е много препорачително да бъде видяна освен в нетрезво състояние. Дебелите ръце потънаха в дълбоките джобове и тя бавно пое по пътя към дома. Не живееше кой знае колко далеч. Само четири пресечки и щеше да се озове в тристайния си апартамент на четвъртия етаж в една добре охранявана сграда, чийто пазач доста често и пускаше задявки. Дърт пенсионер, останал с един крак през войната във Виетнам.


Типичен нехранимайко. Косата леко сплъстена, вероятно не беше къпана поне от пет-шест дни, тъмножълтеникаво сако, което явно беше придобило цвета си след дългогодишна служба по строежите, омачкана шапка, по всяка вероятност оцеляла фуражка от втората световна война, панталон чиито петна от масло и какви ли не други мръсотии, дори и най-добрия препарат за пране едва ли можеше да изпере. Та този намусен образ с нос като на орел, поглед като на ястреб и очи като на кукумявка се настани на масата в дъното до сепарето, което беше най-близо до кухнята, и в същото време най-отдалечена от входа. Съблече сакото си и го преметна на стола като при това се откриха само две почти идентични дупки отпред и отзад на ризата. Един по внимателен оглед, а и тъмнорозовия белег на хълбока, недвусмислено показваха, че нашият човек едва ли си е стоял мирно и кротка докато мама му е чела приказки за лека нощ. Май и сега не се очакваше да прави същото.
Поръча си пенлива ирландска бира, която бармана му наля с неохотно в едно пинтова халба и се отпусна в стола.

ІV.
Главата вече беше започнала да му минава и той реши, че една малка разходка из квартала ще го ободри допълнително. Преди да излезе пусна радиото и се загледа в новините. Навлече си разтегнатото горнище на спортния екип, захлупи качулката на главата си и се наведе да пристегне връзките на маратонките. Можеше и да побяга малко, стига да имаше сили след снощния запой.
Та ето, че отново съдбата ни срещаше с Нил Гордън. Това нямаше да се наложи ако една малка спънка не беше попречила на нашия господин Х да изпълни първоначалния си план. Но тъй като той си беше професионалист, умело възпитан от най-добрата школа в света, винаги имаше по няколко резервни варианта, които разбира се беше разигравал не веднъж…Но в този случай нямаше възможност да си подсигури практически упражнения защото вицепрезидента трябваше да живее не повече от около още10 часа. Така, че всичко той изпробва в главата си и нямаше как да не се усмихне, когато забеляза как снажното момче от дърводелницата на мазника Бакстън излиза от двустайния си апартамент и се насочва точно в посоката, която очакваше.
Ако се беше задържал още малко пред телевизора със сигурност щеше да знае, че няколко улици бяха затворени за обикновени граждани, защото някакъв идиот, който преди години беше избран за вицепрезидент, искаше да похапва със съпругата си в един най-обикновен ирландски пъб и то точно в 10 сутринта на следващия ден…Сякаш не се намираха в САЩ!

Нощта беше спокойна. Всички спяха непробудно без да подозират, че съвсем скоро нещата в нацията щяха да се претърколят. Едва ли щеше да настъпи някакъв хаос, както когато някой много големи батковци от учреждения, които не е добре да бъдат споменавани, извършиха най-големия грях, а именно, че избиха хиляди невинни само за да натъпчат военнопромишлените си гуши с повечко американски долари…Защо обаче не попитаха няколко умни момчета от банковия сектор, които щяха да им обяснят защо долара не е точно най-добрата инвестиция. Просто те бяха толкова загрубели от алчност, че си позволяваха лукса да се принизяват с най-обикновените мизерници, които света е раждал, наред с лидери диктатори, които по това или онова време са изпитвали непреодолимото желание да галят егото си като са избивали милиони невинни в името на обречена и не до там искрена кауза, пред които и те самите са се чувствали като в лабиринт.
Но факта си беше факт. Факт беше също и че настъпваше момента, в който слънцето щеше да избута луната и да заеме подобаващото му се място на небосклона.
Дебелата хубостница Флора Флориани живееше именно заради първите слънчеви лъчи. Те я галеха по набръчканото чело и й нашепваха “ставай, ставай, хубавице и се приготви да броиш парици”…Така че нашата дебела приятелка се понадигна от тясното легло. Преметна одеалото, което се беше свлякло на земята, върху матрака и наметна роклята си през врата още преди на посети банята.
Какво пък! Правеше го всяка сутрин…Само дето тази сутрин щеше да е най-необикновената в живота й, но тя все още не го знаеше.
Разбира се не го знаеше и нашия приятел, мистър Х. Но факт беше, че както повечето големи хора и той си беше малко егоцентричен. Флориани съвсем скоро щеше да го почувства. И определено това, което щеше да я сполети щеше да е доста по-приятно като усещане, от всичките оргазми, които е изпитвала в живота си до сега. Както по-рано уточних, те всъщност не бяха кой знае колко.
Беше 6.00! Какво означаваше това?..По груби сметки на мистър Х, който би могъл да носи и обувки номер 217 стига до отговаряха на 44, това означаваше още не повече от 4 часа и половина на любимия на всички вицепрезидент. Е какво пък!

“Still for you” отваряше в 8.00. А мазника Бакстън беше повече от точен. Сега беше 7.54 и той се намираше само на някакви си сто и петдесет метра от ежедневната си цел. Вървеше пеша като едва се тътреше по тротоара. Човекът, който мина покрай него, въпреки, че въобще не се извърна, го огледа доста внимателно и прецизното му око съжали само за едно…Че и този идиот нямаше да се намира в онзи пъб след два часа.

V.
Точно тръгваше за работа, когато една жена го спря на улицата и го попита за някакъв адрес. Той разбира се нямаше как да не й се притече на помощ. Тя си беше доста красива и със сто процентова сигурност мога да твърдя, че не само мисълта, че трябва да се помага на гражданин в нужда, го накара да й отдели няколко минути в разяснение. По скоро прекалено изрязаното деколте и непослушното зърно, което се подаваше под ръба на блузката, както и странно орязаната рокличка, която май не скриваше, а показваше не наличието на някакво бегло подобие на бельо, го накараха да си преплете езика. Но жената беше също толкова търпелива колкото и красива и разбира с не възропта на предложението му да влезе в тях, за да й обясни как да достигне до необходимия й адрес, като начертае маршрут използвайки карта на града, като през цялото време кимаше с глава на всяко негово пелтечене.
И колкото и да беше необичайно това, което се случи, Нил Гордън въобще не му обърна внимание. Той беше далеч по-залисан от факта, че главата му беше навряна между гърдите на прекрасната лейди докато се опитваше да я упъти.

Малко преди Нил Гордън да се появи на улицата във въпросния пъб се случваше нещо доста интересно. И то само около 3часа и 20 минути преди смъртта на вицепрезидента.
Бях ви споменал за онова момче дето приличаше на бабаит, което спокойно си пиеше бира под зоркия поглед на собственика.
И ето, че опасенията на държателя се оправдаха. Малко преди 8.00 в заведението влязоха трима яки бабаити. Те мърмореха нещо помежду си и се оглеждаха нервно. Единият от тях махна с мазолестата си ръка на бармана да мълчи и посочи самотното момче в ъгъла на заведението, около чиято глава се разнасяше облак цигарен дим.
Десет минути по-късно цигарения дим се разсейваше всмукван от вентилатора, а собственика на пъба с кърпа в ръка почистваше петната кръв по пода. Единият крак на масата беше счупен, столът също. Нямаше как да не се проклина за това, че допусна това да се случи и то в деня, в който очакваше така височайшите гости. Единственото хубаво нещо от тази неразбория беше, че полицията обикаляше из района и не се стигна до нещо по-сериозно от разбит нос, пукната глава и може би няколко ребра.
Собственикът се изправи с ръце на кръста и кърпа в едната и загледа пораженията. Разбира се имаше около три часа и малко отгоре да се свърже с най-близката работилница. В случая ставаше дума за работилницата на дебелия мазник Бакстър “Still you”.
Вайкането на собственика накара мазника самодоволно да потърка ръце и да поиска доста по-висока цена за услугите си. Той също гледаше телевизия и знаеше, че вицепрезидента щеше да бъде почетен гост този ранен предобед в ирландския пъб. Така, че набързо пресметна действителните разходи, като не забрави да включи и телефонния разговор, който щеше да проведе с най-близко живеещия работник до мястото на инцидента.
Не вярвам да се изненадате като ви кажа, че този работник не беше друг, а именно Нил Гордън, който по това време вече пиеше от омайните сокове на щастието си, в прегръдките на изкусителната дама.
Той нямаше как да чуе звъненето на телефона, тъй като двама мъже по същото време бяха прекъснали връзката и бяха пренасочили разговорите в очакване на нужното обаждане.
Мистър Х разчиташе на слабостта на хората и ето, че в този случай опитът му не го подведе.
Когато обаждането от мазника Бакстър дойде, на вицепрезидента му оставаха още само 3 часа живот.
Мистър Х си позволи една усмивка. Сега вече нямаше къде да сгреши.

VІ.
Флора Флориани разбира се се усмихна широко на поредната си жертва, която имаше намерение да оплете в мрежите си. Размърда туловището си и застана в цялата си осанка пред влезлия в магазинчето й мъж.
-Мога ли да поръчам цветя с доставка при вас?-вежливо попита мъжа.
Отговорът разбира се беше положителен. Дебелата мадмоазел Флориани вече пресмяташе как да изкунди клиента си с възможно най-много пари.
-Да ви помогна ли при избора?-зададе обичайния си въпрос тя и се ухили, когато мъжът благодарствено махна с ръка. Какво ли разбираха мъжете от цветя. За тях цветето беше най-прекия път до бельото на една жена.
-Може ли господина да ме ориентира каква сума е отделил?
-Нека бъдат десет хиляди долара!-спокойно произнесе мъжа.
Сърчицето на Флориани подскочи толкова силно, че за част от секундата тя остана с впечатлението, че ще успее да се провре през сливиците й, и ще изскочи на повърхността.
-Десет хиляди?-невярващо повтори тя.-Навярно дамата значи много за вас, господине?!
Мъжът си позволи една скромна усмивка.
-Всъщност искам цветята да бъдат доставени на едни гроб в 13 часа утре…Удобно ли ще бъде?
-Разбира се…-вече не толкова ентусиазирано произнесе дамата. Тя се доближи мълчаливо до малкото си бюро, скрито в зеленина, и извади тефтера си за поръчки.-Може ли да запиша?
-Нека бъдат черни рози…На гроба на вицепрезидента на Съединените щати!
Флора Флориани за малко да изтърве писалката. Устата й се отвори в почуда и тя изтърси едно:
-Но той е жив, господине!
-Е, ще откажете ли да приемете поръчката, заради такава дреболия?-попита мъжа и извади пачка долари.
Момента, в който дебелата мадам Флориани стана по-богата с десет хиляди долара, можеше да се свърже само с една статистическа информация. А именно, че на уважаемия вицепрезидент му оставаха само 2 часа и 34 минути живот.
А може и с това, че колкото и полицаи да обикаляха из района, всички щяха да бъдат безсилни пред това, което мистър Х си беше наумил.
А за него най-важно беше, че щеше да изпълни задачата си. Не го интересуваше колко по-доволни щяха да останат тези, които му я бяха поставили.
Всичко беше бизнес.
Цък, цък,цък!
Мистър Х погледна часовника си. След час можеше да поседне на малкото барче от другата страна на улицата и да се наслаждава на гадното кафе, което щяха да му сервират.

Собственикът на заведението се обади да благодари на дебелия мазник Бакстър, когато момчето пристигна с чантата с инструментите, и за по-малко от час успя да оправи поразиите. Усмивката му изчезна обаче като настъпи момента за заплащането, но той преглътна горчивия хап и се закани повече никога да не се ползва от услугите да тяхната работилница. На това работника само повдигна рамене и протегна безмълвно ръка. Собственикът преброи банкнотите и доволно огледа масата и стола. Бяха като нови. Нямаше да има проблем да посрещне гостите си. А само след час щеше да пристигне охраната от специалните служби, за да огледа заведението.
Разбира се нито те, нито той, щяха да забележат нещо нередно. А то и нямаше нещо такова. Нали поразиите бяха оправени, а и заведението блестеше от чистота.
А колко живот оставаше на вицепрезидента ли?
1 час и 49 минути.

Процесията не беше кой знае какво. Една дълга черна лимузина и две коли на специалните служби. Кордон от полицаи, които се шляеха нагоре-надолу по улиците.
Мистър Х просто си стоеше в заведението то другата страна на улицата, наслаждаваше се на горчивото кафе и вдишваше ароматния мирис на хавайската пура.
Погледна часовника на ръката си и се усмихна. Плати сметката, остави нормален бакшиш на усмихнатата сервитьорка и леко закрачи по павираната настилка.
Цък…цък…цък…
Броеше крачките на ум и вътрешно се наслаждаваше на непогрешимостта си. Всичко се разви по плана, а имаше толкова малко време да подготви нещата.
Часовникът на съседната сграда отброяваше последните 3 минути живот на вицепрезидента.

А тъкмо в това време той надигаше вилицата към устата си. Един от макароните забити на тънките и рогчета падна отново в чинията и той глуповато се захили на жена си. Тя кокетно се размърда и изтри устни с платнената кърпа.
При следващото му посягане към чинията се чу тихо пукане. Охраната му наостри уши, но беше прекалено късно. И безсмислено.
Това беше кончината на вицепрезидента, а и тяхната.
Нещо в пъба изтрещя силно. За стотни от секундата огъня се разнесе и помете всичко, което беше вътре.
Няма смисъл да описваме какво се случи. Картинката предполагам ви е пределно ясна. Ако сте гледали как протича ежедневието в Бейрут, Газа, Тел Авив, Багдад или където още си помислите … ами сега беше нещо подобно. Фактът че заведението беше затворено заради височайшите гости беше причина да загинат само те-вицепрезидента и вечно мърморещата му жена, две горили от охраната и собственикът на заведението.
Нямаше жертви сред случайно преминаващи хора по улицата. Целта беше такава.

На следващият ден, по време на прощалната церемония, на гробището пристигна една малка камионетка. Четирите момчета бяха щателно проверени от охраната от специалните служби, а после бяха допуснати заедно с хилядите рози, които поставиха в близост до гроба на вицепрезидента.
А когато момчетата с дебелите вратове от Сикрит Сървиз посетиха предоволната Флора Флориани в малкото й магазинче, мистър Х се убеди, че няма как да стигнат до него.

Haggard - The Final Victory

Nightwish - While Your Lips Are Still Red

моята версия за ...сътворението на света

Процеп!
Говореше, че зад него и пред него няма нищо. Защо тогава съществуваше определението процеп? По принцип процеп трябваше да бъде място, което свърза две други неща или нещо подобно. Но щом като той не свързваше или по-точно свързваше две неща, които по своята природа и същност бяха две нищо, защо тогава се наричаше с това име и защо името му не беше променено след като понятието време започна да се налага повсеместно?
Това беше един от фундаменталните въпроси, нещо от рода на тези, които ние си задаваме, когато общата тема на вечерта се е изчерпала и всички се чудят какво да правят. Дамите започват да си човъркат ноктите, а мъжете да си препълват лулите, за да бълват кълба дим в нищото. И тогава неминуемо идваше въпроса: кое е по напред? Сами се сещате за какво става дума. Кокошката и яйцето? И тогава спора започва и двете страни по него започват да изказват мнения, да ги обвързват с предположения, зад които би трябвало да стоят солидни факти, научно обяснени, но все още недоказани на задоволително ниво. Както и всичко останало...
И когато не се стигне до консенсусно решение се измисля едно ново понятие, което би трябвало да реши всички основни проблеми с едно махване на ръката. А то е толкова просто и елементарно та чак да се начудиш как по-рано не им е дошло на ум за това.
Сигурно вече се досещате, че това понятие, тази сила, която има способността да разрешава нерешимото, да помага в трудни ситуации, да вдъхва вяра, надежда и любов (все неща непознати за ...) има едно-единствено име и то е Бог!
Е, като се замислиш малко повечко, това си е едно от малкото хубави неща, които са се раждали в нашата история. Разбира се, както всичко съществуващо и това предположение си има опоненти. Една определена група, която не споделя мнението на останалите, като за тази цел се е заела с непосилната задача да разкрие същността...Това наистина мога да го твърдя със сигурност, защото повече от всичко съм сигурен, че това действително е непосилна задача. Математиката и физиката са все науки, които могат да помогнат да придвижиш нещо от една точка до друга, те ще се окажат нужни за изчисляването на време и разстояние, за пространствени промени, но няма да могат да се доберат до самата същност на проблема, защото, както казва и понятието Бог: всичко, което е създадено от ... е несъвършено! Как тогава може да се мисли, че някога ще се достигне до великата истина, до прозрението за онова нещо, което стои зад всичкото това нищо? Звучи невероятно, нали?
А, дали въобще съществува нещо като велика истина или и тя е просто инсинуация, въображение, породено от изкривеното виждане, последна надежда, за която се мъчим да се уловим като удавници за сламка. А и дори да съществува, какво ще постигнем като я открием? Нима нещо по-красиво, по-възвишено... Не мисля! Просто ще решим, че това не може да е така, защото може да се окаже, че великата истина е нещо толкова просто и елементарно, че е просто невъзможно да е това. И разбира се, простотата на нещото ще направят така, че тя да остане скрита за нас, колкото и необятно да е понятието време.
А ето и историйката, а вие сами решете дали наистина си заслужава всичкия къртовски труд. Ако питате мен, много по-добре е да се отдадем на всичко, което ни е присъщо и да броим дните както ни е угодно, да живеем с мисълта, че сме постигнали съвършенство, макар и да знаем, че то е доста напред от нас...

Едва ли можеше да се каже, че е тъмно тъй като самата светлина като такава, не се различаваше много от тъмнината. Може би само по някой съвсем дребни нещица...
Нямаха очи, нямаха уста, нямаха уши или нещо друго, което поне да ги свързва с всички наши догадки. Разбира се тяло също не съществуваше, нито ръце и крака, макар че те също можеха да се нараняват и разболяват. Точно това слабо място, което съществуваше някъде в тях, е причината сега да се тормозим толкова много над нещата, които ни заобикалят.

...а само колко по-добре би било да си стоим някъде в нищото или просто да не съществуваме...

Когато се разкриви се получи нещо, което наричаме усмивка, само дето не се знаеше точно коя част формира тази красива извивка.
Стояха си там, където са навярно и сега, и размишляваха върху дребни житейски проблеми, които изпълваха съществуването им в необятното. Не бяха много, но и тези, които сега бяха тук бяха напълно достатъчно за това, което бяха намислили.

...просто да отбележа, че понятия, като разговор, мисъл, движения, мимики, гримаси и тем подобни, не съществуват за тях, но тъй като ние сме ги приели като основен фактор за съществуване, ще се опитам да боравя с тях като нормално изразно средство, което би помогнало да се осъществи поне минимална връзка с тях, да се направи аналогия и евентуално да се извлекат изводи...

Та те си стояха там и чакаха да се появи със странното си нещо, което по принцип ги караше да настръхват. Поне сега можеха да се отдадат на удоволствие за известно време.
Някой бяха големи, други по-малки, но все пак обичаха да го правят, а и то помагаше да запълват ... какво? Да запълват времето си, разбира се.
...та как се роди Процепа?
Основният фундаментален въпрос, който все още не си задаваме, по простата причина, че никога няма да се сетим да си го зададем.
Казах, че всичко се ражда от простите неща, а това е всеизвестно. Но дали някой от вас ще приеме, че всичко, което го заобикаля се е породило от едно най-елементарно нещо, което ние определяме като кихавица... това вече си е негов проблем. Но фактите са си факти и всичко около нас е родено от едно най-обикновено кихане, която първопричина е някакво странно завихряне в паралелно място, където по една или друга причина са започнали да се оформят тела подобни на нашите, имам предвид звезди и планети.
Та раждането на една вселена, място пълно с галактики, звезди и планети, където се намираме ние, само че не там, за където ви говоря, беше причината на едното от нещата да му стане малко кофти и то без да иска (защото съществува изрична забрана за това сред тях) кихна. Отприщването на енергийни потоци предизвика съответно необратими реакции и някъде в далечината се появи едно местенце, където паралелните ... места (няма точна формулировка за тях, дори и сега, когато са ни известни), започнаха да се докосват чрез своите трептения. Разбира се това все още не означаваше съвсем нищо и все още не беше причината за нашата поява след ... милиарди години наше време. Не означаваше нищо, защото това малко процепче все още беше на границата на две нищота.
Но явно формирането на галактики, звезди и планети, постоянното завихряне и изхвърляне на милиарди тонове прахоляци и пепел бяха причина за оформянето на нещо като алергична хрема и нашето нещо започна да киха все повече и повече. А преди някой да вземе мерки да прекрати това рушене на нищото, резонансните вълни, които се образуваха при изстрелването на всеки енергиен заряд, увеличаваха трептенията, което невъобразимо много рефлектираше върху разширяването на процепчето. И когато едно трептене успя да се промуши през процепа се случи нещо, от което всички се страхуваха.
Но това не беше до толкова страх, до колкото съвсем леко безпокойство, свързано с факта, че трябваше да отделят още малко време, за да наблюдават развитието и оформянето на новото нещо. Не им трябваше много, за да разберат какво ще бъде то. Резонансните вълни показваха, че ще бъде пълна противоположност на трептенето, което го беше породило, а това дали беше хубаво или лошо...
Трудно можеше да се определи, защото за тях такива анахронизми не съществуваха.
Но то се беше появило и те трябваше да се съобразяват с това. Разбира се нищо не им пречеше да оставят нещата ей-така и да продължат да се занимават със собствените си проблеми. Просто от време на време щяха да съблюдават разрастването, а пък каквото в крайна сметка излезеше...
Хубавото в случая беше, че кихавицата беше овладяна сравнително на време и образуването на паралелни връзки беше прекратена още в зародиш.
Това, че причинителят за нашето съществуване, не остана много доволен от решението на по-големите е и причина за сегашния вид на мястото, което наричаме Слънчева система.
Процепът, освен, че беше първопричината, се оказа малко по-различен от други подобни, по няколко дребни причини.
Първо, пречупванията на трептенията се учестяваха доста бързо, а това предполагаше едно по-бързо формиране, а това неминуемо щеше да рефлектира върху системата, която щеше да се образува.
Второ, беше пълен антипод на паралела си, а това ... вие ще решите дали е добре и какво говори за нас и нашето съществуване.
Трето, беше причина нашия създател с кихавицата, да получи временно заточение, което пък го принуди да ни намрази до известна степен, с която ние свързваме днешния фанатизъм.
Четвъртото и петото, а и другите дойдоха малко по-късно, което беше равно почти на около хиляда милиарда години или нещо такова... Но това едва ли е чак от такова значение след като нас ни е нямало все още.
Колкото и трудно е да се повярва, но и те познаваха проблема с боледуването, разбира се при тях то имаше съвсем друг смисъл и изражение. Но ако трябва да го сравним или поне да се опитаме да направим аналогова връзка с нас и нашите възприятия за това, то тогава нашия създател (имам пред вид кихавицата и причинителя й в основата на началото) трябваше да отиде някъде на санаториум, тъй като се разбра, че няма друг начин нещата да се оправят. Всяко едно завихряне в паралелите предизвикваше у него симптоми, които можеха да продължат до безкрай, а тогава те въобще нямаше да имат свободно време за приятни занимания. Щеше да се получи ситуация, в която цялото им внимание щеше да се съсредоточи върху грешките му.
Това щеше да бъде и наказанието му...
Мина лесно през процепа, но самото преживяване не беше никак приятно. Чувстваше как хиляди вълни го блъскат, дърпат, бутат, тласкат. Постоянно го обстрелваха електронни импулси, магнитни вълни, резонанси, паралелни трептения... Ужас! За момент си помисли, че ако преминаването трае малко по-дълго като нищо може да предизвика такива невъобразими катаклизми, че по-големите направо ще съжалят за това свое решение.
И сега беше заточен.
Трябваше да вземе решение какво да прави с това свое творение. Огледа се в нищото. Все още нямаше абсолютно нищо. А нищото беше грозно, прекалено грозно, макар че твърде много беше свикнал с него. И въпреки това го отвращаваше.
Обърна се назад и забеляза усмивките им през процепа.
-Какво пък!-изкрещя то...-Но поне може да ми помогнете с моделирането!
-И как?-долетя от другата страна.
-Поиграете малко...Това ще породи сили, които биха могли да ми помогнат да започна санаториума.
Не му отговориха известно време, а това означаваше, че са приели предложението му. Не му казаха нищо и през следващите петдесет милиарда години, но пък факта, че започнаха да се оформят леки завихряния в далечината говореше прекалено много.
Самата игра отприщваше сили, които караха различните частици от тази страна на процепа, да взаимодействат помежду си. Тъй като частиците си играеха по един свой начин те помагаха да се оформят най-различни детайли. Помагаха му да моделира, но не му позволяваха да променя. Все пак от тази страна на процепа трептенията бяха определили модела на развитие. Просто той трябваше да ги до насочи и да си избере мястото, където да си почива докато кихавицата му не преминеше.
Когато почувства, че на по-големите им е омръзнало да играят, то си набеляза една точка в нищото и извика:
-Поне ритнете насам...Нека остана тук защото мразя да обикалям в нищото, а и вече започнах да се измарям.
Силата на удара не беше никак малка, но странно защо самото завихряне, благодарение на което се образува Слънцето, такова каквото го познаваме днес, не породи у него нищо. За момент си помисли, че симптомите са преминали, но след като почувства надигането реши, че е по-добре да поостане още малко.
Успя да се въздържи и леката струя, която издуха напред изхвърли няколко парчета, които странно защо не полетяха в нищото, а изхвърчаха на определено разстояние, всяко на различно, и останаха там.
Загледа се неспокойно в това, което се образува и реши, че е по-добре да не го споделя с по-големите...но те разбира се нямаше как да не го забележат.

...веществото от което са образувани планетите, е представлявало огромен облак прах и газ. По-голяма част от това вещество е била във вид на водород, хелий, въглерод, неон, кислород, азот и 90% от атомите на това вещество са се падали на водорода. Всичко това, въртейки се бавно в отделни турбулентни вихри също така бавно се смесвало под действието на слабото, но винаги упорито привличане на атомите и молекулите, обуславяно от взаимната гравитация. Колкото по-близо идвали една до друга частиците, толкова повече се уплътнявало веществото, а отделните гравитационни полета на съставните части на облака взаимно са се наслагвали и се усилвали. Интензитетът на гравитационното поле се увеличавал и по-нататъшното уплътняване се ускорявало все повече и повече...
Интересно, но кое ли всъщност е вярното? Дали догадките, които си правят учените или факта, че нещо действително ни е създало, докато се е опитвало да се излекува от една най-обикновена кихавица...


От другата страна на процепа няколко от тях стояха и наблюдаваха. Това по-принцип беше едно от заниманията, които ги увличаха най-много и за най-дълго. Просто стояха, нищо в нищото и обменяха импулси.
-Ще ги използва ли правилно?
-Всеки се учи от грешките си.
-Но това може да обърка съществуването?!
-Едва ли? Знаеш законите не по-зле от мен...Просто мястото, където ще се зароди всичко, може да бъде по-различно. Самата форма на съществуване, такава каквато е там (разбирай паралелния родител), ще си бъде такава каквато е заложена да бъде. Това не може да се промени!
-И въпреки всичко ме е страх...За него, имам пред вид. Още е малък, за да му позволяваме да си играе с тях!
-Стига! Знаеш, че това са глупости...Самото взаимодействие между тях не може да породи непоправими последици у него. Слаби са! Ще му е по-трудно ако се реши, че от сега той ще се занимава с всичко това...Тогава ще се сблъска със сили много по-големи от тях.
-Знам! Но,..
-Ако до сега не е усвоил работата с ядрената, електромагнитната, слабата и гравитационната сила, то мисля, че е загубил прекалено много време в това да ни наблюдава.
-Така е...Да му помогнем ли?
-Ако искаш само в настройката...Другото си е негова работа. Нека сам си направи балнеологичен център. Все пак той ще се лекува там.
-Точно това имам пред вид. Тази негова алергия! Да не е нещо свързано именно с онзи паралел? Ако е така може да рефлектира обратно върху него и да увеличи кихавицата, а знаеш до какво ще доведе това.
-Докато е там, е вързан...Процепа не е достатъчно голям, за да предизвика непоправими катаклизми и формиране на нови...
-Знаеш ли?
-Дааа...колко пъти да ти казвам, че е така!
Около стотина години мълчание, което за тях е нищо, а за нас това са поне три поколения.
-За сега се справя добре!
-Научил се е от теб...
-Не съм боледувал толкова често.
-Така е...Е, поне реших с какво да му помогнем...

Тази страна на процепа вече започна да придобива друг вид. Необходими бяха само някакви си тридесет и два милиарда години, за да се оформи нещо, което сега съвсем малко се отличава от днешната Вселена и онази част, която познаваме от нея (а тя е твърде малка).
То стоеше там и продължаваше да работи. Имаше хиляди идеи, които искаше да изпробва и го правеше доста умело. До някъде заточението му тук започна да му харесва. Поне му се отдаваше възможност да опита да нагласи нещата както винаги ги беше харесвало. Даваха му това право и не го удряха през ръцете (условно казано, просто да приемем факта, че те са имали/имат крайници). Въображението му беше изненадващо богато. Формите, които създаваше бяха колкото отблъскващи, толкова и привлекателни.
Много бързо реши, само за около петдесет милиона години, че онези частици дето останаха около по-голямата, могат да бъдат идеално място за санаториума му, така че се зае да ги моделира и проектира според различията във вкусовете си.
Тъй като не знаеше на какво точно се дължи кихавицата му, а и никой не му беше казал какво точно може да я излекува, то се зае да твори всяка част различна от другите.
Възприятията му за температура не бяха доразвити напълно, но въпреки това усещаше, че най-голямото кълбо, като че ли излъчва твърде много топлина, а това не му се нравеше, така че най-доброто решение беше останалите осем части да имат различна температурна амплитуда.
-Може ли да ми помогнете поне с малко информация!-извика то към процепа.
-Питай?
-Трудно ми е да ги измеря, а искам да планирам внимателно. Така че ще ви бъда благодарен ако ми кажете.
-Там ли избра да си почиваш?
-Защо не...Мисля, че може да стане красиво място.
-Може!
Само след около десетина хиляди години пристигна и отговора. Поредица от цифри, които трябваше да изразяват масата и плътността на всяко едно тяло от останалите осем.
-И една малка задачка...Мисля, че три ти е любимото число. Така че всички данни са базирани въз основа на третото тяло. Пресметни сам!
-Все пак благодаря!..Значи приемам, че третото е единица и... ще ми отнеме малко време, но все пак ми дайте данните.
-1 тяло - маса 0,055 и плътност 5,4
2 тяло - 0,815 и 5,2
3 тяло - 1,000 и 5,52
4 тяло - 0,108 и 3,96
5 тяло -317,9 и 1,34
-Олее, това е доста големичко. Мисля, че ще ми отнеме малко повечко време, но ще се постарая.
-Самата ти кихавица причини къде-къде по-големи неща!
-Така е! Но ако обичате дайте ми другите данни и ме оставете на мира!
-6 тяло – 95,2 и 0,71
7 тяло - 14,6 и 1,27
8 тяло - 17,2 и 1,7.
То започна да прави изчисления. Можеше да се получи нещо наистина красиво и привлекателно.

-Казах ти, че няма как законите да се променят!
-Но ти предопредели хода!
-Винаги някой предопределя хода...Нали така се движим напред. Нали ние мислим законите!
-Но ако не му беше казала за три, то нещата можеше да тръгнат по съвсем друг начин.
-Вярно е, но връзката е на лице, а хода на събитията е в действие. Просто ще изчакаме още малко и ще видим.

...е, чакаха наистина твърде малко. Някакви си триста милиона години, но все пак времето тогава, а и сега, нямаше абсолютно никакво значение. Така че те просто стояха и си наблюдаваха...

Първото тяло придоби някакъв странен цвят. Намираше се доста близо до горещото, нажежаваше се твърде много. Опита се да промени фактора, който оказваше влияние върху температурата, но това се оказа непосилно. Все още не беше запознат напълно. Пробва да го отдалечи от основното тяло, но и това не му се отдаде. Не искаше отново да се консултира с по-големите, така че започна да мисли.
Нямаше какво друго да е ако не гравитацията. Точно така! Гравитацията!
Горещото тяло беше изключително голямо, в сравнение с останалите. То ги държеше близо до себе си благодарение на интензитета на гравитационното си поле. Първото тяло беше най-близо и съответно най-силно се притегляше от горещото. Отлично знаеше, че силата на гравитационното поле намалява с квадрата на разстоянието...
Е, поне можеше да опита да размести някой от последните тела ако се наложеше.
И разбира се направи такъв опит. Искаше му се да си поиграе с последното топче, но като че ли и този му опит не се оказа особено успешен. Получи се някакъв рикошет, нещо се удари в него и едно парче се откъсна и полетя в пространството.
Колко хубаво беше нищото да бъде заменено с понятие като пространство. Така поне знаеш, че се намираш някъде, сред нещо. А още по-хубаво беше да знаеш, че ти си причината за това нещо.
Грешката, която направи можеше да се поправи. Щеше да поработи малко повечко, но ако в крайна сметка не успееше да прикачи парчето, то тогава щеше да го остави да се мотае около основното.
Какво пък?! Нима не бяха оставили всичко в неговите ръце. Можеше да прави с тази страна на процепа каквото си пожелае стига това да е в рамките на позволеното и да не рефлектира по един или друг начин върху развитието и баланса на другите паралели.
И след много опити да обедини двете парчета се отказа.
После се зае да изчислява масата и плътността на деветото парче въз основа на третото.
Но защо третото? Точно третото?
Нима се опитваха да му дават някакви насоки?!
Беше чувал за законите, но си нямаше някаква по-точна представа за какво по-точно става дума. Все още бяха скрити от него, а и от другите на неговата възраст.
Това разбира се възбуди любопитството му и то се зае с нещо, което в последствие можеше да му изиграе лоша шега.
Реши да пренебрегне помощта от по-големите и вместо да се занимава с третото тяло, се посвети изцяло на четвъртото. Знаеше отлично за връзките с паралела и какво можеше да означава това, но пък му беше любопитно да разбере дали действително те бяха прави и дали наистина законите, за които говореха съществуваха, а не бяха само някаква измислица, с която се целеше да ги държат на една страна.
Започна да работи бавно като се стремеше да спазва правилата, на които го бяха учили. Стараеше се много, дори му се струваше, че влага прекалено много емоции и лични чувства в това, което прави. А това беше непривично за него и за тези, като него.
Имаше странното усещане, че контролът е изцяло в негови ръце и може да върти ... на където си пожелае. Разбира се само мисълта, че не успя да премести първото тяло и да присъедини деветото към осмото, го накара да се ядоса, но то успя да запази равновесие и продължи да влага енергията си в четвъртото тяло.
След като извая тялото във форма, която му се стори задоволителна, се зае да преизчислява данните. Трябваше му точна информация, за да не се получи някаква недоразумение в последния момент.
Странно, но беше повече от сигурен, че го наблюдават непрекъснато през процепа, но въпреки това не се месеха в това, което вършеше. Бяха го оставили да прави каквото си пожелае с този къс нищо. Защо пък трябваше да го наблюдават? Нима постоянния контрол би довел до нещо? За тях беше добре, че е отделен от основата и не може да предизвиква смущения. Това все пак беше нещо значително.
Данните показваха недвусмислено, че това,което имаше намерение да направи, можеше да се осъществи, разбира се не без малки спънки. Но когато липсваха трудности не беше интересно.
То продължи да твори още цели петдесет и три милиона години. Време, за което повърхността на четвъртото тяло придоби съвсем различен вид от онзи, който имаше в самото начало.
Спомни си за уроците, за законите, до които ги допускаха и продължи с помислите си.
Не беше лесно нещо да създадеш атмосфера, нормална температура (до колкото може да се говори за такава в различните паралели) на съвсем ново място и то въз основа на информация, която не касае пряко творението ти. Освен това трябваше да има пред вид положението в паралела, вероятните отклонения, които промяната щеше да даде и възможните проблемни ситуации, които можеха да настъпят.
Зае се да изчислява условията в паралела и да ги пренася върху тези, които беше моделирал. Не беше никак лесно да върши това, но пък нали все пак за това толкова дълго време беше наблюдавал по-големите.
Искаше му се това тяло да е малко по-голямо, но сами я факт, че се намираше на относително малко разстояние от основното горещо тяло, предопределяше и размерите му.
Поглеждаше от време на време към съседното със завист, но бързо се отказваше. Все пак беше вложило толкова много труд и знания тук. Петото можеше и да почака. Също така можеха да почакат и всички останали. Имаше достатъчно дълго време за всички тях.

...факт беше, че увлечено в създаването на своето творение, то не отчиташе факта, че почти не му се отдаваше да регулира процесите, които протичаха около него, а това в повечето случаи завършваше фатално.
Защо сега трябваше да е по-различно?...

А те стояха и гледаха. Някой се усмихваха, други се мръщеха, но никой не искаше да го спира.
Колко много от тях разсъждаваха като него като бяха като него. Нищо не му пречеше да се опита да промени Законите. Повечето се бяха опитвали. Това беше заложено в природата им, ако въобще можеше да става дума за нещо заложено в нещо, което всъщност не съществуваше само по себе си, тъй като трудно можеше да се дефинира какво по-точно е.
Така че те стояха и съзерцаваха докато един от тях не извика силно:
-Хайде да поиграем!

...голяма част от веществото си оставало газообразно. Хелият и неонът се запазили във вид на отделни атоми. Атомите на водорода образували двуатомни молекули, които оставали отделно една от друга. При въглеродните атоми всеки един се съединявал с четири водородни атома и образувал молекулата на метана, която също оставала отделена от другите метанови молекули. Азотните атоми се съединявали с по три водородни атома и образували молекулите на амоняка, останали също разделени едно от друга. Кислородните атоми са се свързали с по два водородни атома, за да образуват отделените една от друга молекули на водата.
Съществуват два не много силно разпространени елемента, които не са останали нито във вид на атоми, нито са се образували отделни прости молекули – силицият и желязото. Силициевите атоми са се съединили с атомите на кислорода, но в процеса на свързване не образували отделени една от друга молекули. При тях електромагнитните сили продължили действието си без всякакви ограничения до натрупването на едно място на повече и повече силициево-кислородни комбинации. Така наречените силикати, нараснали до размера на частици от прах, малки камъчета, скални отломъци и заоблени каменни грамади. Към силикатните структури се прибавяли и атоми от други елементи – магнезий, натрий, калий, калций, алуминий и други. Тази смесица от силикати е образувала скалния материал на земната кора.
В голяма част атомите на желязото били залепени здраво един за друг заедно с атоми на други метали, като тези на кобалта и никела, които свободно се смесвали с тях.
И така, когато газът и прахта се завихряли все по-навътре и по-бързо, се образували по-големи скални отломъци и метални конкреции, или комбинация от двете. И понеже металите са по-плътни от скалните образувания, те реагират по-добре на гравитационното привличане. След сътворяването на новия свят металите потъват към центъра образувайки ядро, а скалната маса остава в обвивката над металите...


В основни линии то успяло да се справи с този проблем. Тялото вече било достатъчно плътно, за да може да съществува живот на повърхността му. Гравитацията била достатъчна, за да задържи атмосфера, но...
Само след още съвсем малък период от време то се усмихваше.
Красива гледка.
Наблюдаваше как нещата мърдат, копаят си канали, показват се, крият се, дълбаят дупки, хвърчат.
Беше прекалено радостно и самодоволно, за да обърне внимание как Законите упражняват своята сила върху третото тяло.


Моретата и океаните, които се образуваха на третото тяло съответстваха на аналога си от паралела, но не можеше да се каже същото за тези на сътвореното четвърто тяло. Там съществуваха условия за зараждане на нещо подобно като това в другия паралел, но нещата не бяха изпипани до такава степен, а и едва ли съществуваше някой, който би могъл да предвиди всички възможни рискови ситуации.
А рискови ситуации наистина имаше. И една от тях се прояви толкова ненадейно, че то остана напълно поразено от бързината и скоростта, с която разби на пух и прах сътвореното от него.
Океаните се изпариха за период от време, който то не можеше да определи. Беше просто миг от най-малкото нещо, което то си беше представяло, че съществува.
Тя просто се появи от нищото, както всичко останало, и с гръм се разби в сътворената повърхност. Последваха редица верижни реакции. Драстично повишаване на температурите, топене на ядрото, скалите, а най-ужасното беше, че малките нещица дето щъкаха напред-назад и дълбаеха канали, загинаха веднага.
Веднага!
Неговият свят умря само за някакви си...
Трябваше после да попита по-големите как се нарича такъв кратък период от време и как се нарича това нещо, което можеше така да срине такова произведение.
То отчаяно се извърна към третото тяло и не повярва на това, което видя. Не можеше да подреди мислите си. Третото тяло беше оживяло. Гледано от горе представляваше красива смесица от най-различни цветове, които плавно преливаха един в друг. Наистина представляваше нещо великолепно.
Остана така да го наблюдава в продължение на няколко милиона години. Не пропускаше да си отбелязва всяка една промяна, която третото тяло претърпяваше под въздействието на най-различни странични фактори. Така успя да разбере, че тя, онова дето погуби неговия свят, наистина е опасно нещо, защото на няколко пъти успя почти да унищожи прелестите на третото тяло. А след всяко нейно съприкосновение с повърхността следваха невъобразими катаклизми. Всичко се променяше.
Всичко!
Освен Законите!
То остана така замислено доста дълго. Търсеше аналогията с паралела. Къде точно се намираше и къде се намираше драстичната разлика?
Разбира се, че отговора беше елементарен. Просто трябваше да ги наблюдава още няколко хилядолетия, а това беше толкова малко за него. Веднага разкри разликите и чак сега разбра колко прави бяха големите. Не трябваше да се получава така. Просто това беше едно пълно несъответствие с паралела, който му беше познат.
Противно на очакванията му живота се беше появил във водата, а организмите, които господстваха в другия паралел, тук бяха основа за изучаване на сътворението.
Колко смешно!
Амеби, чехълчета...
Само ако знаехте, че тук сте просто нищо. Нищо! Част от всичкото нищо, за което можехте да се сетите!
Но същевременно сте и основата, прародителите на всичко.
А тези другите?! Какви бяха те? Откъде и как се появиха? Явно преобразуването им е било доста бързо щом не го беше забелязало. Вероятно докато наблюдаваше как най-огромното тяло хвърляше огнени езици в сътвореното от него пространство, беше пропуснало развитието на най-забележителното нещо, което съществуваше от тази страна на процепа.
Май пак трябваше да пита по-големите.


-Как си?
Обърна се към процепа и се придвижи натам.
-Мисля, че съм се оправил...Не съм имал симптоми от много време.
-Успя ли да възстановиш света си?
-Значи все пак сте ме гледали.
-Разбира се.
-И защо всичко свърши така?
-Има Закони, които дори и ние не разбираме...Паралела го изискваше. Ти сам забеляза драстичната разлика от другия, нали?
-Да.
-И как ти се струват?
-Не знам. Нямам голям поглед върху тях...
Докато говореха нещо прелетя покрай него. Прелетя е образно казано, а и по-скоро усети леки смущения в пространството около себе вместо да види нещо конкретно.
-Какво беше това? Нима кихавицата ми пак се връща?-този път беше притеснено.
-Мисля, че са доста умни неща. Проправят си път през пространството, което създаде за тях.
-Те?
-Да.
-Но от другия паралел те никога не успяха да излязат от моретата.
-Закони! Не го забравяй никога!
-Искаш да кажеш, че рано или късно ще ни открият?
-Не мисля...А сега съм уморена.
-Мисля да ги по наблюдавам още малко...Може ли да остана тук за кратко?
-Уморена съм, а ти прави каквото искаш!

...и кое по-точно е Бог, и кое по-точно е нещото, което е създало или е помогнало за нашето съществуване?
Не знам!
Навярно тук трябва да поспорят науката и религията, но тъй като и двете са плод на човешкия разум, а той е ограничен както във времето, така и в пространството, това е непосилно за цял един човешки свят...

-Чакай, чакай малко!
-Какво има? Играхме доста дълго и сега искам да почивам.
-А когато комуникираме те могат ли да ни чуят?
-Преди сигналите да достигнат до тяхното кълбо, те вече няма да съществуват като вид. Не се притеснявай. Никой не може да ни застраши. Поиграй си, наблюдавай ги, но не се увличай...Не забравяй, че съществуват Закони и за нас!