ИРАК - Глава четвърта

Форт Браг, 14 септеври 1982г.

Нещата продължиха по същия начин. На повечето от нас вече не им правеше впечатление. Казваха “бягай” и ти тичаш докато не ти кажат да спреш. Сутрин правихме лицеви опори. Ръцете ми бяха станали като корабни въжета. През тези седмици от групата отпаднаха още хора, но аз си бях казал, че трябва да успея. Нямаше начин да се върна обратно в Анаконда и да погледна в очите мъжете там. По-скоро щях да пукна докато се тътрех по неравния път вместо да се върна там.
Но не само физическото натоварване беше причина много момчета да си заминат. Повечето изпадаха в нещо като шок, когато не можеха да си формулират ясна представа какво точно се иска от тях. Както подразбрах, офицерите нарочно са ни тормозили по този начин. Поставяне на задача, отмяна, правене на нещо коренно различно и след това нещо съвсем друго. Шантава работа. Но шантава работа със смисъл. Ами представи си попаднеш в местност, която ти е напълно непозната, а другарите ти лежат мъртви покрай теб…Трябваше да се гръмнеш ли? Трябваше да оцелееш…А те ни учеха да оцеляваме въпреки физическата умора. Доста странен начин, но пък сякаш беше ползотворен. Имаше дни, когато ни качваха в някой малък транспортен хеликоптер. Очите ни завързани. Летиш около час и после те стоварват някъде. Нямаш си никаква представа къде си. Навсякъде дървета. Хайде, тичай сега. И намираш базата. Веднъж ми се наложи да извървя тридесет километра, но успях да се върна във Форт Браг. Тогава разбрах, че местоположението на Слънцето през различните части на деня е от изключително значение за ориентацията ти. В гора ли си трябва да знаеш къде е север и къде юг. Мъха по кората…Отличен ориентир. Нощем. Трябваше да можем да се справяме като моряците. Звездни карти. Съзвездия. Определено след два месеца трудности вече не се нуждаех от компас, за да направя крачка на изток, запад, север или юг.
Лесно се свикваше с тежките изпитания, но не мога да кажа същото за психологическия аспект на нещата. Лично аз нямах никакъв проблем. Нищо от това, което правех, не ме притесняваше и по никакъв начин не се чувствах виновен, самотен, ядосан или каквото и там състояние на душата можете да се сетите. Много народ си тръгна именно по такива причини. Психологическият портрет не си пасваше с това, което искаха да бъдем. Аз можех да работя както индивидуално, така и в екип. Но имаше други, които се чувстваха доста некомфортно в подобни ситуации, а това не беше никак маловажно. Обясняваха ни, че в специалните сили, всички трябва да бъдем едно цяло и силни индивидуалисти, когато се наложи. Много не бяха. Много си тръгнаха, въпреки че бяхме бягали рамо до рамо по повече от двадесет километра на ден с тежката раница на гърба. Просто не пасваха на профила. Аз продължавах напред и въпреки, че за някой момчета, не мога да скрия, съжалявах, се радвах, че аз съм едно яко и издръжливо копеле, на което не пука от никого и от нищо. Това разбира се не включва висшите офицери и преките ми началници. За мен те бяха като моя баща. Винаги ме напътстваха и въпреки, че използваха различни методи, бях сигурен, че и двете страни имаха една единствена цел-да направят от мен човек.
За това мога да твърдя, че баща ми ме оформи, а офицерите в армията ме шлифоваха. Просто взеха камъка и изваяха статуя. Лесно и просто.
Какво последва ли?
Ами никога не го бяхме правили, въпреки че всеки ден тренирахме. От тогава мразя числото 48. Очакваше ни 48 километров поход. Мога да твърдя, че точно тук напуснаха най-много. Сред тях имаше и не малко офицери. Просто в този момент трябваше да се пребориш със себе си и душевното си състояние, да претеглиш позицията, в която се намираш и да избереш. Офицерите имаха някакъв избор, другите като мен, май не. Вече бяха отрязали повечето пътеки за оставане във Форт Браг, макар че за момчета като мен вратички винаги се намираха. Един капитан ми каза, че ако реша да прекъсна курса до тук ще се помъчи да ми издейства назначение в неговата рота. Отговорих му, че ако припадна някъде по пътя ще съм му благодарен ако ме натовари на някоя бричка и ме хвърли до лечебницата, а после щяхме да поговорим за предложението му. Той ме цапардоса бая силно по рамото и ми пожела успех…Не ми беше нужен. Показах на всички зяпачи колко корави са мъжете в нашия край. И те ме одобриха.
Нямаше как да не се чувствам горд, че покрих всичко. Изредиха се една дузина офицери да ме поздравяват. Всеки ми казваше, че съм гордост за специалните сили и ме чака бляскава кариера. В мое лице виждали солиден мъж, твърд характер, почтен, умен, правилна мотивация, каквото и да имаха пред вид. За периода, който изкарах във Форт Браг, аз станах човек със здрав разум и неизчерпаема вътрешна енергия. Имах чувството, че няма непосилни задачи за мен . Бях готов да изпълня всяко нещо, което ме накарат, само за да им покажа, че няма непосилни неща. Мога да твърдя, че в този момент от живота си, се чувствах перфектно, бях в най-добрата физическа и интелектуална форма, която съм бил.
Офицерите ми ме убедиха, че съм една от най-перспективните инвестиции, които са правили през последните години. Всичко до този момент бяха просто празни приказки. Но ето, че мина още малко време и започнах да усещам какво са имали пред вид. За нула време се издигнах в йерархията, разбира се до една определена степен.
Според признати специалисти нашето обучение беше доста по-добро от известни школи като пехотното училище в Бенинг, танковото в Нокс, или пък елитните Лийвънуърт и Военния колеж. Техните програми не включваха психологически операции, нито засягаха гражданската проблематика, интегрирането на специалните сили на бойното поле и редица други занимания, които отнеха следващата година от живота ми.
Близо година след като влязох през портала на Форт Браг ми се наложи да го напусна. Този път ме чакаше двегодишно мъчение във Военния колеж.
За този период от живота си почти не се сещам. Беше изключителна скука и си мислех, че ако се задържа още малко там, напълно ще атрофирам.

Федерален затвор, Монтана, 24 октомври 2004г.

На този етап зад решетките имаше около шест хиляди престъпници. Излежаваха тук присъди от няколко месеца до тридесет години. Всъщност повечето момчета тук едва ли не, влизаха по желание. Всеизвестен беше факта за перфектните условия, които федералните затвори предлагаха, особено когато ставаше дума за излежаване на леки присъди. Забелязваше се някаква цикличност, нещо доста странно за такова учреждение. През студените месеци затвора се пръскаше по шевовете. Стотици престъпници предпочитаха да извършат федерално престъпление и да бъдат прибрани на топло, вместо да студуват по улиците без покрив и храна. Това буквално си беше така и макар че федералните власти го знаеха, не предприемаха нищо по въпроса. А и какво можеха да сторят.
Затворът беше с лек режим, пазачите достатъчно разговорливи и усмихнати, мрежа и кучета нямаше. Всеки можеше да си тръгне просто ей така, разбира се, хванеха ли го, тогава вече го чакаше преместване на едно място, което едва ли щеше да му допадне. Така че момчетата тук си кротуваха и налягаха задниците. Никой не искаше да изгуби и парите, които им плащаха за извършвания от тях труд.
Какво се получаваше като сборуваме плюсовете и минусите?
Минуси! Студ, безпаричие, живот на улицата, дрога и може би смърт.
Плюсове! Топло, покрив над главата, макар и в килия, долари в джоба, макар и малко. Спокойствие.
Алекс беше решил, че е по-добре да прекара тук зимата и беше нападнал едно федерално кафене. Точно под носа на цял гарнизон федерални агенти. Влязъл вътре, извадил дървен нож и поискал парите от касата. Вместо пари получил шест месеца в затвор с лек режим. Той всъщност това и искаше. Винаги изкарваше трудно зимите, а през последните две едва не се набута здраво с едни момчета, които не си поплюваха много. Така че предпочете да се скрие в пандиза докато суматохата и зимата отшумят.
Как да не обичаш федералните?
Алекс се изправи бавно и се насочи към тоалетната. Кимна с глава на няколко момчета в сини гащеризони, с които работеше заедно във фабриката за мебели. След минута излезе и продължи да гледа документалния филм, който даваха. Единственото нещо, което не му допадаше, беше че каналите се избираха от пазачите. Бяха им направили специален график, тъй като преди време са ставали доста инциденти заради сапунени сериали и американски футбол. Ставаше ли въпрос за Супер бол обаче, всички бяха единодушни.
Слим се доближи до него. Слим беше пазач вече от тридесет години и както обичаше да се хвали, никога не беше имал проблем със затворник. Всички го харесваха. Помагаше им, вършеше им дребни услуги, но всичко в рамките на нормалното. Затворниците си мълчаха и не му създаваха проблеми. Винаги слагаха новите пазачи в неговата смяна.
-Мен?-озадачено попита Алекс и невярващо поклати глава.
-А-ха…Чака те в стаята за свиждане, приятел…По принцип без предварителна уговорка няма как да получиш разрешение за свиждане, но днес шефът липсва и мога да ти позволя…
-А дали искам?-захили се затворника. Имаше малко опасения, че неговите приятели може и да го потърсят тук, но нямаше смисъл. Не им дължеше нищо, не ги беше прекарал, просто се измъкна от мрежата им като се намъкна в панделата. Тъй че нямаше смисъл да го мислят. Алекс обаче по природа си беше любопитен, така че последва пазача към стаята за свиждане.
-Ще имаш десет минути. Знаеш условията. Никакви пакети, никакви докосвания, нищо, с което да ме накараш да вляза вътре. Нали?
-Знаем се, Слим…Споко!
-Така те искам, момче…
Стаята за свиждане беше четири на четири. В средата имаше широка маса. Гостът сядаше от едната страна, затворника от другата. Просто. Пазачът стоеше до вратата и наблюдаваше. При най-малкото опасение, че вътре ставаше нещо нередно, влизаше и срещата прекъсваше.
Алекс се облегна на вратата и загледа мъжа пред себе си. В първия момент не го позна, но после се сети. Върна се три години назад. Един период от живота си, за който не искаше да си спомня много. Най-трудния в живота му. Две години караше на твърд наркотик. После се включи в метадоновата програма и нещата като че ли потръгнаха. Проведе доста тежка вътрешна борба, но се справи и от близо три години беше чист. Основната причина за това беше мъжът пред него. Ако не го беше измъкнал от оня счупен микробус и не беше строшил спринцовката с тока на обувката си, Алекс щеше да си вкара последната доза.
-Ти?-гласът му нямаше как да не издаде изненадата.
-Здравей, Ал!-ухили му се посетителя.-Извинявай, че идвам без предупреждение…
-Охооо…
-Как си?
-Не мога да се оплача, Том…Хранят ни, обличат ни, дават ни пари. Мисля да си осигуря вакантно място. Не мисля, че на вън мога да намеря нещо по-добро. Никой не се е грижил за мен толкова добре колкото федералните…И теб, преди време-добави той преди да се доближи до масата.-Няма как да ти стисна ръката, приятел…Може да ми прекъснат срещата, а не мога да кажа, че не съм изненадан. Да не казвам любопитен. А ти?
-Все същата…-Том Дининг потърка ръцете си. Беше сравнително висок мъж, доста здрав и широкото палто, което носеше нямаше как да скрие якото му и солидно телосложение. Черната му коса беше малко по-дълга от последния път, когато Алекс го беше виждал. Носеше я вързана на къса опашка. Очите му бяха кафяви, носът правилен. Общо взето повечето жени биха го определили като симпатичен.
-Мери?
Мери Дининг беше жена му. Странното беше, че тя прие непознатия наркоман в къщата си, без да задава излишни въпроси. Подготви стаята за гости и дори му правеше закуска всяка сутрин. Кафето също беше страхотно. Мълчалива жена, меланхолична усмивка, дребничка в сравнение с Том, права коса, кестенява. Нищо особено.
-Добре е…
-Прати и поздрави като се прибереш.
-Непременно…
-Е, времето минава, приятел…Кажи какво те води тук? А и как ме откри?
-Имам някой познати тук…От войната-усмихна се Том Дининг.
-Трябва да са доста добри приятели-озъби се затворника.
-Ти също имаш такива, Алекс…
Алекс присви очи и не каза нищо.
-Трябва ми услуга, Ал…Важно е.
-Предполагам, щом си ме намерил тук…Но както виждаш съм тук и едва ли мога да направя нещо кой знае колко по въпроса, Том. Знаеш, че бих направи всичко за теб…Но сега съм леко вързан.
-Знам това…но си мисля, че можеш да ме насочиш към познати от твоите среди.
-Искаш нещо, което ме притеснява-Алекс се размърда нервно в стола, хвърли бегъл поглед към прозорчето. Никой не ги наблюдаваше.
-По никакъв начин няма да ти навреди. Трябват ми документи, Ал. Чисти и хубави.
-Том?-Алекс опря лакти в масата, лицето му промени спокойното си изражение.-Какво е станало?
-Нищо, приятелю…Просто ми трябват, за да се поразходя малко. Това е!
-Имаш си.
-Стига, Ал…Ти сам каза, че времето е ограничено, а не ми се иска да идвам втори път до тук. Не ме разбирай погрешно…
Алекс кимна. Разбираше го идеално.
-Защо ти са фалшиви документи, Том?
-Трябва да пътувам, а не искам това да се знае…
-Къде?
-Не мога да ти кажа. Съжалявам!
-Това има значение…
-Ще говоря с твоите хора. Имаш ли име за мен? Работата е сериозна…Трябва ми нещо напълно сигурно. Не искам да ме спрат на границата и да ти дойда на гости…Но трябва да го направя.
-Мери знае ли?
-Не че ти влиза в работата, но не. Не знае и така е по-добре.
От към вратата се разнесе тихо почукване. Двамата погледнаха към нея. Лицето на Слим се беше показало в тясното прозорче.
-Минута…
-Джери…Черния Джери!
-Къде мога да го намеря?
-В бардаците в Хелена…Той ще те пусне по веригата…
-Какво да му кажа?
-Прати му поздрави от баба Луси-усмихна се Алекс и се изправи. Тръгна към вратата, но преди да излезе се обърна и каза:-Ела да ме видиш като се върнеш от пътешествието си, Том…Ще се радвам да побъбрим за изминалите години…


Флинт, Мичиган, 24 октомври 2004г.

Не се беше обадил на никой и никой не му се беше обадил. Три години преди да влезе във военното училище беше прекъснал всякакви по-близки отношения с роднините си. Много често му се случваше да затвори очи и да изживее моментите, но вече не. Бяха минали цели двадесет години. За това време не беше получил никаква вест. На няколко пъти се беше разхождал до родния си край, беше минавал покрай родната си къща, беше наблюдавал родителите си, но нито веднъж не се беше отбил или обадил. Нямаше начин да преодолее гнева си. Те бяха объркали живота му и той нямаше намерение да навежда глава.
Никалъс Бенинг никога не навеждаше глава, дори и сега, когато беше без двата си крака, а синът му вероятно се намираше в някоя канавка или в мътните води на Ефрат.
Преглътна тежко и си пое дълбоко въздух. Натисна бутона на инвалидната количка и тя тихо зажужа, водейки го към входната врата. Натисна бравата и вратата се отвори. Навън духаше съвсем лек хладен ветрец. В първият момент косъмчетата по ръцете му настръхнаха. Даде количката на заден ход, за да си вземе нещо, с което да се наметне. Якето с военна шарка все още беше любимото му. Въпреки всичко…
Той излезе на ниската веранда и облегна глава назад. Градчето беше спокойно. Едно от многото малки спокойни градчета, недокоснато от индустриализацията и поквареността на големите градове. Тук се чувстваше уютно.
И въпреки това от онзи ден насам нещо в него се преобърна. Не очакваше да научи нещо повече от телевизията, не очакваше американските власти да направят нищо за живота на сина му. За пръв път от доста време насам се прокле за това, че е сакат и напълно безпомощен да се бори за единственото нещо, което беше останало в живота му.

Басра, Ирак, 24 октомври 2004г.

Колкото и да не им допадаше заповедите си бяха заповеди и трябваше да се изпълняват. Британските войници бяха поставени под американско ръководство. А това означаваше следното: трябваше да се съобразяват с прищевките на янките, трябваше да се хранят заедно в гадната столова, трябваше да патрулират в една територия, която беше сравнително безопасна, а по такъв начин нямаше как да докажат, че приказките, които се говореха за тях, са чиста проба глупости.
Първият патрул беше тръгнал преди около час и половина. Две бронирани коли и десет войници.
Войниците бяха спрели близо до центъра и наблюдаваха района. Всичко беше спокойно. Басра беше пострадала доста по-леко в сравнение с повечето големи градове в Ирак. През последните дни Фалуджа беше почти сринат със земята, Тикрит все още гнездо на оси, тънеше в мизерия, Мосул се стопанисваше от “полицията” на Садър, Наджаф и Рамади гъмжаха от бунтовници.
-Мисля да сваля тази каска за малко!-младо момче на не повече от двадесет години изтри потта от челото си.
-Ако ти се лежи в “стаята”, направи го-избоботи друг, който беше седнал на предния капак на бронираната кола и пушеше цигара.-Последният път, когато сторих такава простотия, се оказа, че има проверяващи от Щаба и отнесох една седмица. Никак не ми хареса. Предпочитам да патрулирам вместо да стоя бездеен вътре.
-Умирам от жега…
-Пий чай.
Другият само кимна и надигна манерката си.
-Хей, Стан…-извика мъж от вътрешността на колата.
Този от капака само леко извърна глава.
-Кога за последно си се чувал с Джени?
-Какво ти влиза в работата това?!
-Хайде, стига…Не искам да те тровя. Просто моето момиче не ми е писало от доста време. Не знам дали да се притеснявам.
-Притеснявай се за кожата си, Дък…Жени има много, но живота е един и…
-Кола!-измърмори светлокосо момче от другата бронирана кола.
Погледите на всички се насочиха към задаващия се автомобил. Бричка, едва ли можеше да бъде определено каква марка е била. Калниците се влачеха по асфалта, а ауспуха димеше ужасно.
Войникът от предния капак бавно завъртя автомата си в посока на колата. За част от секундата ведрото настроение на мъжете изчезна. Погледите им не се откъсваха от приближаващата кола. Почти половината от атентатите бяха плод на коли бомби. В Басра това не беше чак толкова срещано явление, но на тренировките в базата ги учеха да обръщат по-специално внимание именно на подобни неща.
-Шофьорът е арабин…-един от войниците наблюдаваше автомобила през бинокъл.
Пет минути по-късно колата вече се отдалечаваше и те си отдъхнаха спокойно. Няколко минути никой не каза нищо, а после продължиха с дребните бръщолевения.
Някакво дете си играеше на отсрещната страна на улицата. До него имаше кофичка с вода, а в ръката си държеше малко дървено ножче. Беше облечено в пухкаво яке, а на главата му имаше черна кърпа. Единственото нещо, което се виждаше от него бяха очите.
-Хей, малкия! Хей!-един от войниците извика към детето, но то не помръдна. Продължаваше да си рови с ножчето и да сипва вода в направените дупки.-Минавам от другата страна-войникът изскочи от колата и пресече улицата. След секунди беше до детето. То въобще не реагира. Той приклекна до него и положи десницата си върху главата му.-Да ти помогна ли?
Детето повдигна изненадано глава, черните му очи пронизаха мъжа до него. Огледа го. Погледът му стана мътен. То отдръпна рамото си и ръката на войника увисна във въздуха.
-Хей, хей, да не си се загубил? Тук ли живееш?
Посочи сградата зад гърба си. На нито един етаж нямаше прозорци.
-Гадно място, не смяташ ли?-продължи да му говори.-Не се притеснявай за това, момче! Ние за това сме тук. Съвсем скоро всичко ще се оправи и ще можеш спокойно да си играеш, но сега не е много здравословно…Знам, че не ме разбираш, но…Аз също имам син. На четири е. Ти на колко си?
Момчето продължаваше да го гледа, ръчичките му трепереха.
-Много добро момче е. Казва се Джими…На дядо си…Ти как се казваше?
Не последва отговор.
-Остави детето на мира!-извика негов колега от другата страна на улицата.
Войникът се надигна и се ухили.
-Какво толкова? И без това си скучаем…Знаеш ли, чудя се как такива деца стават терористи и убийци. В какво ги възпитават!
Той отново се приведе над детето.
-Е, как ти е името?
Детето се дръпна на един метър. Кофичката остана до войника.
-Не се страхувай! Аз съм Норд-войника опря показалец в гърдите си с усмивка.-Аз! Норд! Ти?-сега го насочи към момчето. То отрицателно заклати глава.-Какво? Нямаш си име?-засмя се англичанина.-Ела до колите! Хайде, ела-той протегна ръка към детето.-Ще ти направим военно кръщение!
Мъжете от другата страна на улицата се смееха.
Детето пое протегнатата ръка и последва мъжа до военните машини.
-Да не мислиш да го водиш в базата?
-Е, все още ли си нямаш име…Аз! Норд!
Останалите войници се усмихнаха приветливо на детето.
-Аллах Акбар!-промърмори детето под носа си. Никой освен един от войниците не успя да чуе думите. Останалите чуха оглушителен тътен. Взривната вълна ги застигна и никой не успя да реагира. За част от секундата десет британски войници бяха убити.