ИРАК - Глава трета

Форт Браг 22 април 1982г

Близо месец след постъпването ми в специалните сили във Форт Браг разбрах кое им е специалното. Те искаха да направят от нас мъже. Силни, смели и безскрупулни. Отдадени на каузата. Предани на Съединените американски щати мъже с достатъчно интелект, че да могат да оцеляват в битка и да се хранят на дипломатически приеми ако се наложи. Това не беше никак лесно и командващите офицери се убедиха в това, както всъщност и ние. Но разбира се сред тях имаше мъже с достатъчно голям интелект, които съвсем бързо проумяха как могат да накарат сурови момчета като нас да се пречупят.
Как го направиха ли? Ами съвсем просто. Изхабиха ни. Изтормозиха ни. Убиха ни. Абсолютно нищо ненормално за армията ще кажете вие. И така може да се каже, само дето всичко, което бяхме правили до сега, тук ни си стори като игра с дървени пръчки. Не си спомням да съм се чувствал толкова смазан някога през живота си, колкото след като вечер се прибирахме от занятия. Не чувствах крайниците си, главата ме болеше постоянно, корема ми беше толкова свит, че първите няколко дни връщах храната, която хапвах минута след като попадне в стомаха ми.
Но и това мина. Някакви си две седмици и всичко сякаш започна да се нормализира. Или пък започнахме да свикваме.
А офицерите нямаше как да не се усмихват на това, което правеха с нас. Караха ни да се чувстваме колкото се може по-неудобно. Поставяха ни във всевъзможни ситуации. Повечето от тях бяха толкова противоречиви, че просто никой не разбираше какъв действително е смисъла. След време просто никой не питаше има ли смисъл в това или онова, просто го правеше..И май точно в това беше смисъла. Безпрекословно подчинение. Без излишни въпроси. Въпрос не на място можеше да ти коства живота, а ти не искаш това да стане, нали? Ами как да отговориш на такъв въпрос особено като е поставен от проверяващ програмата ни. Тъй че кимахме и бягахме докато някой не се сетеше да ни каже да спрем.
Как продължиха? Ами както си спиш ти изливат кофа вряла вода. Ти разбира се крещиш и скачаш. Както казват “като попарен” само че с малката разлика, че сега действително си такъв. И докато се осъзнаеш са те пъхнали под ледено студен душ. Какво можеш да направиш? Какво като това се случваше десет дни подред и после след като спряха за два дни и аз се успокоих отново ме подложиха на странната поредица от топло и студено. И така всяка вечер докато не ми писна. Като изляха поредната кофа вряла вода върху мен просто се завъртях на другата страна, колкото и да ми се искаше да им покажа среден пръст, се въздържах. Били го беше сторил и си полежа няколко дни в самостоятелна килия. Каза, че не било чак толкова зле. Постоянно си имал компания от няколко двойки плъхове, които нощем ставали доста агресивни, че се видял принуден да прегризе вратовете на два от тях. Единият дори одрал със зъби…
Но и това мина. Както и цели три месеца от обучението ми. Даваха ни сносни пари, дрехи, а ни хранеха като крале. Нямах никакво желание да излизам отпуск. Нищо не дърпаше към родното място. Нямах приятелка, а родителите ми бяха до такава степен скапани от работа, че едва ли бяха забелязали отсъствието ми, въпреки че ме нямаше вече близо година. Отказах първата си отпуска и останах в поделението заедно с другата бригада. Тогава ми се отдаде възможност да наблюдавам от страни как върви подготовката ни. Бяхме страшни. Въобще не съм предполагал, че това, което виждах, можех да го правя и го правех. Изглеждаше ми като нещо твърде нереалистично, за да може да го поберат моите 130 КИ, които мога да твърдя, че доста се повишиха откакто бях тук. Паралелно с тренировките за физическа издръжливост и денонощния тормоз вървяха и редица учебни дисциплини. Не беше чудно, че никой не им обръщаше внимание в началото, но после се убедихме, че беше по-добре да понаблегнем малко и върху учебния материал, защото една слаба оценка означаваше час бягане по неравна местност. Няколко момчета си навехнаха глезените след като трябваше да бягат по три извънредни часа, а с това за деня им се събираха около осем. Никак малко, дори за мъже като нас.
След още седмица имахме доста странен семинар. Водеше го някакъв дърт генерал, ветеран от Виетнам. Обясняваше ни как са оцелявали в джунглите и как са трепали виетконговци. Мислеше си, че ни надъхва, но повечето от нас вече бяха достатъчно претръпнали на такива истории, тъй че само го слушахме, а като спреше да си поеме дъх, го аплодирахме бурно с надеждата, че ще се усети и ще поспре. Но явно беше прекалено изкуфял или пък нямаше внуци, с които да споделя, защото продължи да ни надува главите още два часа.. Като реши, че достатъчно ни е досадил, каза че приключва по темата и ни зададе един доста интересен въпрос. В първия момент никой не успя да реагира адекватно. След толкова глупости човек се отпуска и не мисли рационално.
“И така, пиленца, кой от вас има желанието да продължи обучението си и да влезе в специалните части, и кой си мисли, че ще се чувства по-добре на някое дървено бюро?”
Не мога да отрека, че не ни озадачи. Вече три месеца се бъхтихме денем и нощем, тормозиха ни непрекъснато, поставяха ни в прекалено неудобни ситуации, а накрая се оказа, че това са били предварителни тестове. Един вид прелюдия към това, което ни очакваше. Каква ирония! Няколко момчета подвиха опашки и казаха, че им е писнало от войнишката столова и от прохладните душове. Те просто станаха и напуснаха. Дъртофелника предложи това да направят още поне дузина от нас защото така или иначе пълните курсове щели да бъдат издържани само от малцина, а като ни гледал какви мамини синчета сме били, се съмнявал дали тази година ще може да сформира пълен отряд.
Е как да отвърнеш на това предизвикателство?
Разбира се че продължихме напред, но съвсем скоро няколко души се убедиха, че са направили грешка и поеха по пътя на останалите. Само че сега нямаше вакантни места във Форт Браг и те биваха предислоцирани в други поделения, много често те нямаха нищо общо с това, което се занимавахме тук.
Сега започнаха да се гаврят още повече с нас. Строяват ни за обяд. Маршируваме, пеем, набиваме яко крак. После сядаме в столовата, сервират ни телешка пържола с ароматна гарнитура и тъкмо да поемеш първия залък, се разнася сирената за тревога. Нямаш време за нищо. Изкачаш навън и отново задачи. Първият път едвам оцелях. Заповядаха ни да бягаме по пътя, да следваме маркировката. Когато едно момче попита до къде? Офицерът само повдигна рамене и посочи хоризонта…А после се изсмя и добави:можете ли да го достигнете? Ами май можехме! Нарамвахме тежките раници, грабвахме автомата и бегом марш. И така десетина километра. После виждаш друг офицер да стои и да си гледа часовника и си викаш: е това е! Само че не е това. Той само ти помахва с ръка и ти показва новия маршрут. Седемнадесет километра без да сме сложили и залък в устата си от седем сутринта.
Но както по-късно щяхме да разберем и това беше нищо.
Единственото хубаво нещо беше, че обувките ми бяха удобни..


Ленгли, Вирджиния, 23 октомври 2004г.

Беше доста горещо и директорът на ЦРУ свали балтона си. Остави го на закачалката и огледа внимателно лицата на останалите в стаята. Скот Адлер се беше състарил за всичките тези години служба на родината. Да бъдеш директор на една такава институция не беше никак леко, а и имаше поне две дузини политици, които въобще не гледаха с добро око на него и на работата, която вършеше. И въпреки това Адлер беше “надживял” трима президенти, а това правеше дванадесет години на върха на машината за разузнаване. Косите му бяха ужасно побелели . Самото му тяло беше доста отслабнало, но осанката и очите сияеха, от тях бликаше енергия достатъчна да захрани НСА за дни напред.
-Здравейте!-тихо поздрави той мъжете, които вече бяха насядали около масата. През последните няколко седмици им се налагаше доста често да се събират и обсъждат проблемни ситуации. Неговата работа не се изразяваше само в това да си стои в кабинета. От него се изискваше да координира и споделя информация с Белия дом. А всеизвестен факт беше, че през последните две години отношенията на директора на ЦРУ с президента бяха твърде обтегнати. Причини за това колкото искаш. На първо място беше мнението на Адлер, че е безсмислено САЩ да атакуват Ирак, базирайки се само на голи подозрения. Сателитните снимки и информацията, която постъпваше от достатъчно съмнителни източници, нямаше как да бъде определящ фактор при вземането на такова решение. Имаше един период от време, в който той също беше голям привърженик на удари срещу Ирак, базирайки се на несигурна информация, с която разполагаше в определен отрязък от време. Тогава от него се искаше да даде препоръки и той го направи. Но след като не получи потвърждение по въпроса и назначи по-експедитивно и задълбочено проучване, се отказа от първоначалното си послание до Президента. Никой обаче не го послуша. И въпреки предупрежденията му, Президента се впусна в поредната авантюра, която до този момент беше коствала живота на над 2000 войни от коалиционните сили и на над 100000 иракчани, в това число десетки невинни жертви-жени и деца.
Оставаха броени дни до изборите и въпреки, че директорът на ЦРУ не се влияеше от политическите реформи, този път искрено се надяваше Кери да успее да надвие. На него също му липсваха много неща. Беше далеч от понятието ръководител, но поне на този етап от кампанията си говореше доста по-смислено, макар че не казваше нищо ново, а и не даваше информация как действително мисли да направи това, което обещава. Също така Адлер имаше едно малко съмнение относно достоверността на всичките истории, които кандидат президента, споделяше за младежките си години във Виетнам. Но не беше негова работа да се рови в миналото и да вади кирливи ризи. Всеки ги имаше. Нека американците сами определят кой ще е по-добър за тях. Твърдият и безкомпромисен президент, който имаха в момента или по-превантивния и предвидим нов кандидат.
Адлер се отпусна в стола си и кръстоса крак върху крак. Както винаги пред него имаше дебела папка с новопостъпила информация за положението в Ирак.
-Няма ли да се събудя някоя сутрин и вместо лоши новини някой просто не ми донесе едно горчиво кафе?
-Скоро ще излезем на пенсия, Скот…Ще ти омръзне да пиеш кафе с мърморко като мен-засмя се професор Гордън Бакмън. Беше един от най-добрите специалисти, с които разполагаха. Завършил арабистика преди близо петдесет и пет години, след това и история на ислямския фундаментализъм. На няколко пъти беше давал съвети и препоръки на доста видни чичковци относно методите на противодействие, които трябваше да окажат. За него фундаментализмът не беше просто банално представяната във вестниците информация за поредния атентат, а нещо много повече, по-дълбоко. Беше вникнал в смисъла му, беше написал не една книга по тази проблематика. Не оправдаваше нищо, но и не искаше хората погрешно да интерпретират предоставяната им от медиите информация. Всеки изповядваше фундаментални принципи…
След като публикува няколко трактата на тема “Генезис на ислямския фундаментализъм” от една организация се свързаха с него и го поканиха да изнесе няколко лекции пред малка аудитория. По принцип за него не заплащането беше определящ фактор, но хонорара, който те му предложиха, също така можеше да се приеме за доста приемлив. Срещата се беше състояла преди някъде четиридесет и пет години и тогава той разбра, че животът му нямаше как да не се промени. Поне малко…И сега вече единадесет години работеше за тази организация, посвещавайки й знанията и възможностите си. Един от най-ценните кадри като ставаше дума за близкоизточна проблематика. А през последните няколко години, особено месеци, проблемите, които идваха от Близкия изток не бяха никак малко.
В дясно от професор Бакмън беше седнал леко пълничък мъж на около четиридесет години. Имаше обло лице, малки очички и тънки устни. В никакъв случай не можеше да се нарече красавец, но това беше без значение. През последните няколко години се прослави като един от най-добрите аналитици в Управлението, а през последните няколко месеца името му често се спрягаше като на вероятния заместник на Еванс, които оглавяваше агентурната мрежа на ЦРУ в района на Персийския залив. Казваше се Норман Дийн. Преди две години се беше развел след единадесет години брак пълен с кризи и конфликти. Нямаше деца. За него не съществуваше нищо друг освен работа и само работа.
Последният човек в заседателната зала беше жена. Кристин Деър. Красива по особен начин, висока към метър и седемдесет и пет, кестенява начупена коса, светли очи, правилни черти на лицето и перфектна фигура. Мечтата на повечето мъже в управлението. Беше на тридесет и осем и споделяше светските виждания на мъжете в стаята. Никога не й беше оставало време да си помисли за семейство. Отдадена изцяло на службата. Адлер и имаше безпрекословно доверие.. Преди три години беше заела мястото на Дженкинс, един от най-добрите оперативни работници, с които Адлер беше имал честта да работи. Деър осъществяваше предимно контакти с агентурната мрежа на МОСАД. Знаеше отлично езика и беше доста подробно запозната с историята на израелтяните. Повечето агенти на МОСАД бяха мъже, а всеизвестно беше, че всеки мъж отваря уста при вида на хубава жена и чаша вино.
-През последният месец не се чувствам комфортно ако не се видя с вас – усмихна се директорът на ЦРУ и прелисти папката.-Какво имаме днес?
Дийн отпи от кафето си и също разгърна материалите, които стояха пред него.
-Положението не е мръднало и на кота…Ситуацията не се променя от гледна точка напредък, Скот!
-Това значи, че някой ни дърпа назад-вдигна вежди директора.
-Ирак е разбит…Информацията, която постъпваше до нас от мрежата ни там, просто вече е недостъпна или ако такава има, то е твърде трудно да я потвърдим от друг независим или доверен източник. Знаеш го добре!
Професор Бакмън също кимна.
-Какво казват твоите приятели?-Адлер обърна глава в посока жената.
-Не много…Както винаги? Знаеш как работят, Скот. Задаваш им точен въпрос и получаваш отговор…Опиташ ли да криволичиш получаваш само усмивки.
-Значи нашите опасения са основателни.
-Те също мислят, че Ирак може да се окаже гнездо на оси.
-И какво мислят да правят по въпроса?
-Вероятно вече го правят, но не казват. Със сигурност разполагат със свои хора на място. Имат хора навсякъде…Но какво са намислили можем само да гадаем. За нас е плюс ако те се раздвижат…На този етап можем само да разчитаме на това, че са доста по-притеснени от развитието на кризата с бунтовниците в Ирак.
-Да се надяваме друг да ни свърши работата-Адлер поклати глава,-Преди години това щеше да е равнозначно на самоубийство.
-След ударите нещата доста се промениха, Скот-професора заговори тихо.-Саддам падна, но не и неговите привърженици…Никога не съм и мислил, че след свалянето му нещата ще се стабилизират. За това поне съм предупреждавал.
И тримата кимнаха.
-Проблема на този етап е че всичката работа е оставена в ръцете на военните, а те предпочитат да ползват собствена разузнавателна информация и гледат на нас с неприязън, след издънката в Иран преди години. Президентът и неговите хора са прекалено ангажирани да наливат милиарди долари в предизборни агитации. Летят от щат на щат и провокират тълпата с обещания. През това време бунтовниците здраво се укрепват във Фалуджа, Мосул, Наджаф и Халебча. Временното правителство, иракската милиция и гвардия не могат да се справят с насилието и атентатите. Коалиционните сили от своя страна не действат активно. Приели са стратегия на изчакване и не атакуват врага ако сами не бъдат нападнати. Има разбира се малки изключения, но прекалено малки, за да окажат необходимия ефект върху ситуацията. Говоря за Кербала…
-Какво знаем за аз Заркауи?-въпроса беше отнесен към Норман Дийн.
-Трудно е да бъде открит, Скот…Информацията е доста противоречива. Последно имаме съмнение, че се намира във Фалуджа.
-Доста точно…-поклати глава директора.-Това са повече от шестдесет хиляди жители. Не можем просто да изравним целия град със земята, за да се докопаме до него.
-Военните май имат намерение да направят точно това…Самолетните атаки продължават, а съвсем скоро се очаква да бъде включена и пехотата. Чакат потвърждение от Вашингтон!-добави Деър.
-Трябва да обърнем по-сериозно внимание на задълженията и отговорностите на коалиционните сили, Скот…Всъщност не ние, а Президента. Не е нормално да си стоиш у дома докато навън се гърми. Наджаф падна тъй като поляците не взеха инициативата, а това прави бунтовниците доста по-самоуверени. Британците също не защитават репутацията си на добри бойци. Политиката на изчакване, която ръководителите им следват, е доста неефективна и безотговорна.
-Това са проблеми, с които ние не можем да се справим. От нас се иска да намерим аз Заркауи и да предоставим информация за местонахождението му на офицерския щаб в Ирак.
-Мислиш ли, че с убиването на аз Заркауи проблема ще бъде решен, Скот!-Бакмън се размърда в стола си.-Саддам го няма вече толкова време, а не сме направили нищо по въпроса за стабилизиране. Вярно е, че ще се проведат първите демократични избори в страната, но на каква цена. През последните дни последователи на управляващата по времето на Саддам партия Баас разлепят из цял Багдад предупредителни афиши и лозунги. Мислиш ли, че ще позволят на иракчаните да се доберат свободно до урните. Временното правителство е твърде слабо, а и цялото е пълно с пробойни. Информацията изтича от там като през сито, счупено сито. Единственото хубаво нещо, което правят нашите сили там, е че спряха да споделят информация с управляващите в Багдад…
-От нас се иска местонахождението на аз Заркауи, Гордън…
-Извини ме, Скот, но и ти не си вярваш…Като оставиш настрана неприязънта си към Президента и си представиш политическата картинка в региона, можеш ли да ми кажеш какво виждаш?
Скот Адлер не отговори нищо.
-Нещата са прекалено дълбоки. Преди повече от двадесет години се опитахме да се намесим в Ливан. И какво направихме там? Ливанска трагедия. Ирак като Ливан също представлява етническа смесица. Ние победихме и дадохме властта в ръцете на едни, но другите естествено останаха недоволни и виждаме какво постигнахме…Трябва да си зададем въпроса дали това именно е верния път! Един слаб Ирак и още повече отслабен от вътрешните междуособици е доста апетитна хапка за Иран. Не бих се изненадал ако предприемем крайна мярка и изтеглим силите си от региона през следващите няколко години, Иран да се вкопчат в залъка. Още повече, че преди години Ирак им нанесе доста сериозни щети и то с наша помощ. Ако не друго то поне това мога да го твърдя със сигурност: мюсюлманите помнят дълго. В Ливан имахме две основни етнически групи. Християни маронити и мюсюлмани. Мюсюлманите от своя страна се деляха на шиити и сунити. На нас ни харесваше да се сработваме със сунитите защото от наша гледна точка те бяха по-умерени и проспериращи, докато шиитите бяха радикално настроени и неотстъпчиви. Четвъртата група бяха друзи. Доста изменчива секта, чиито вярвания комбинираха християнски и мюсюлмански учения. Ако това не е предпоставка за размирици, какво е?..Нека сега пак погледнем Ирак. С какво разполагаме там. Северната част на Ирак е кюрдска. Знаем че кюрдите от край време искат да се отделят, но Саддам ги смазва под тежкия си ботуш. През осемдесетте години в планините на Иракски Кюрдистан се създаде първото въоръжено ислямско формирование, което се противопоставя чрез партизанска война на управляващата партия Баас. Разбира се трябва да отчетем, че появата на това напрежение не е свързано в основата си с противоречия в изповядваната религия и мюсюлманските ценности, а най-вече от отношението на управлението на централната власт към тях. Как са нещата в момента. Кюрдите отново напират за власт и за отцепление. Ние какво правим? Нищо!..Какво предлагаме, за да разрешим конфликтите между двете групи: сунити и шиити? Не трябва да забравяме, че макар и малцинство в световния ислямизъм, шиитите съставляват близо осемдесет процента от населението на Ирак. Четири пъти повече от сунитите, а са били мачкани вече толкова време. Нима мислиш, че сунитите ще се съгласят на “мирни избори”, провеждането на които ги обрича на сигурен неуспех…Отново нищо. Какво правим тогава в региона? Харчим парите на данъкоплатците и пълним джобовете на военнопромишления комплекс. Не е зле за държава като нашата. Но не постигаме ефекта, който разтръбяваме пред аудиторията…Какво сме постигнали до сега? Свалихме Саддам и създадохме поне трима като него. Лошото е, че всеки напира към властта, а средствата които използва не са спортсменски.
На първо място да вземем търсения от всички аз Заркауи. Какъв е той и какви са интересите му? Знаем, че създава организацията си през март тази година. Джаама ат таухид уа джихад.. Единобожие и джихад. Кой е и защо чак сега попада в полезрението ни? Предполага се, че е бил част от разпадналата се Ансар ал ислам…Таухид? Това говори твърде много. Приемането на една такава квалификация акцентира главно върху уахабитската доктрина като водеща идеология. На първо място те се конкурират с други подобни образования изповядващи салафито-уахабитството. Какво друго знаем? Действията им са изключително жестоки, търсят публичност, безкомпромисни са. Защо мислите е всичко това? Не само заради следваните идеологически принципи…Това е вътрешна борба за набиране на поддръжници. Те си парцелират територията на Ирак. Това е основата. Останалото е просто прах в очите ни. Ние се мъчим да заловим аз Заркауи, но това няма да спре развитието им. Не случайно светската съпротива, която е представена от бивши привърженици и последователи на партията Баас, също обяви парична награда за главата на аз Заркауи. Те също се притесняват, че той започва да придобива прекалено голяма популярност сред населението и особено тази част, която дълго време е била подлагане на мъченичество по времето на Саддам. Притесняват се от мащабите, с които организацията му се разраства. За по-малко от три месеца разполага с повече от триста привърженици, готови да умрат за каузата. Сега най-вероятно наброяват хиляда…Трябва да му се признае, че успява да организира хората. Сваля ги в градовете и войната вече не представлява гонене по шубраците, а открита форма на агресия срещу агресора. Визира нас!..Кое е важно за аз Заркауи. На първо място Мосул. Тази информация идва от заловени негови хора, но не е кой знае колко ценна. Погледнато в исторически план Мосул е място, което има специфичен националистическо-религиозен дух. Къде трябва да търсим лидера им? Това са градовете, които по принцип винаги са се подвизавали членовете на Ансар ал ислам: Багдад, Басра, Баакуба, Ербил, Дахук, Сюлеймания и Мосул. Ние сме готови да сринем Фалуджа заради това, че имаме информация относно аз Заркауи…Мисля, че пристъпваме несигурно в тъмнината…-професор Бъкман си позволи да замълчи за малко, за да могат останалите да проследят мисълта му. Никой не му зададе въпрос. Очакваха от него да продължи, а щяха да направят обсъждането в края. В повечето случаи като говореше той, процедираха така.-Миналата година се появи нова радикална организация Джейш ал махди, Армия на месията. Кой всъщност е Муктада ас Садър?.. Прекалено млад, шиит. Защо му вярват и го следват? Доста харизматична личност. Син е на екзекутирания през 1999г. Мохамед Садик ас Садър, който е бил изключително известен шиитски клирик. През 1991г. организират бунт на шиитите след като иракските войски са изтласкани от Кувейт. През 1999г. Муктада губи не само баща си, а и двамата си братя. Възпитаник е на шиитската духовна академия в Наджаф. Има доста висок чин, който лично му е присъден от аятолах Казем Хайри в Ком, Иран…Предполагам следите мисълта ми…Това имах пред вид като казах, че Иран не спи. Информацията, с която разполагаме за неговата група не е много, но достатъчна, за да проследим връзката с управляващите Иран. Има солидна подкрепа, тъй като представлява най-близкото до Иран течение сред иракските шиитски духовници. Коалиционните сили определят движението му като “морална полиция” отколкото като военно формирование, но аз мисля, че корените са доста по-дълбоки и един повърхностен поглед не е достатъчен. Трябва да си зададем въпроса какво не ни харесва в Иран?..И ще видим какво се мъчат да направят с Ирак тези “нравствени полицаи”…На тях до сега са преписани единствено няколко нападения над магазини за продажба на алкохол, а също така има извършени побои над араби носещи дънки или джинси. Ние обаче знаем, че хора на Муктада са изравнили със земята цяло циганско село, което е отхвърлило емисарите му, както и ислямските книги, които им е предложил. Трябва ли да се страхуваме от Джейш ал махди? Разбира се! На този етап те включват около осем хиляди души, въоръжени бойци…Доста силна милиция. Странното е, че към тях са се присъединили бивши привърженици на Саддамовите структури – Джейш ал кудс, Армията на Ерусалим, и Федаините на Саддам. Не без значение е, че организацията му оказва съществено влияния върху селища като Фалуджа, Рамади и Кум, които са традиционно сунитски. А това вече говори за доминиране на арабския национализъм над религиозната принадлежност.
На трето място остава проиракското течение начело с Али Систани…Странното, поне за мен е, че е балуч по етническа принадлежност и е от Иран. Можеше и да не чуем нищо за него ако няколко шиити от Преходния управляващ съвет не бяха решили, че няма да подкрепят и подпишат Временната конституция, без преди това да са се консултирали с него. Лично аз не знам до каква степен може да окаже въздействие върху бъдещата политика на Ирак, но не е лошо да получим малко повече информация за него. Имам пред вид, че и срещу него беше извършен атентат, но за разлика при проамерикански настроения Абдел Маджид ал Кхуй, беше неуспешен . Не е имало предложение, но си мисля, че зад тези атентати не стоят други а хората на Муктада ас Садър… Лично аз смятам, че неговата партия ще заеме най-много места в Парламента.
Норман Дийн се поразмърда нервно. С интерес поглъщаше всяка една дума на професора и веднага ги анализираше, свързвайки ги с информацията, която пристигаше от Ирак. Така представени нещата изглеждаха малко по-различно от картинката, която лично той си беше представял. Иран някак оставаше на заден план. Не беше мислил, че Садър може да окаже съществена роля при разпределението на правителствените места.
-Какво предлагаш?-попита той професора.-Разгледал си ситуацията в доста широк спектър.
-Не мисля, че мога да предложа нещо, Норман…Трудно е да избереш страна. Не мисля, че в случая има печеливша. Ирак в момента представлява един много сложен политически ребус, а нашата намеса може единствено да влоши положението. Въпросът е следния: колко време още Систани ще търси разрешаване на проблемите с мирна съпротива? Мисля си, че ако се стигне до сериозни политически сблъсъци, които могат да прераснат във вътрешна война, именно той ще може да събере най-много привърженици. Но пък половин Багдад е на страната на Садър. Той също може да събере доста бързо своите последователи и да нанесе удар. Като се противопоставя на Систани, той създава криза изтъкана от религиозни и национални противоречия. Систани е не иракчанин а управлява в Наджаф, докато Садър е иракчанин, който се ползва с благоволението на Иран…Ти как мислиш, Норман? Кой ще надвие?
-Ако коалиционните сили ги няма несъмнено си мисля, че Муктада ас Садър ще е в доста по-изгодна позиция-намеси се Кристин Деър.-Не съм тесен специалист по близкоизточна проблематика, но си мисля, че хората на Саддам не биха избрали губещата страна. Щом привърженици на Баас са застанали зад Садър, то може да очакваме доста интересен развой…Не и за нас, разбира се.
-Реално какво трябва да направим?-отново зададе въпроса директора на ЦРУ.-Предлагате да следим как се развиват нещата и да не предприемаме нищо?
-Ние го правим, Скот-вмъкна Норман.-Почти разрушихме Фалуджа! Стреляме се из цял Багдад. Наджаф и Мосул също не са лесни за овладяване позиции!
Всички уловиха сарказма в думите му.
-Гордън?-директорът погледна към професора с надежда.
-Скот, ситуацията действително е твърде комплицирана и си мисля, че нито ти, нито който и да е от управлението може да вземе такова решение. Всичко зависи от Белия дом…Те искат нефт и са готови да жертват хиляди животи, за да си го осигурят. Цената е без значение, важно е да се постигне целта…Това е. Давай им това, което искат, и толкова. Повече не можеш да направиш нищо. Говори с Еванс и го питай той как си представя изхода…В Иран е вече толкова време. Кристин ще следи какво вършат нашите приятелчета от израелските служби, а ние просто ще се заровим в купищата хартия и ще анализираме какво става там. Друго и да искаме не можем. Нека им намерим аз Заркауи…Тогава примката около врата ти малко ще се отпусне, а военните ще оберат парсата…И без това те са на военния робеж, не ние…
Професорът облиза устни.
-Трудно е да бъдат разбрани, Скот, а още по-трудно е да бъдат спрени…
Тримата погледнаха към Бакмън. Не можеше да се каже, че не бяха притеснени.