V,Форт Бенинг, Джорджия, 12 април 1983година, първа фаза

Обединените военни сили за специално предназначение поддържаха собствен разузнавателен център двадесет и четири часа в денонощието. В него работеха “служители за наблюдение”-военни офицери и цивилни граждани, експерти анализатори, чиято цел беше улавянето на признаци за предстояща криза по разузнавателни данни, а също така и благодарение на базата данни за всички известни терористични организации, с която разполагаха. Имаше изградена мрежа от терминали, която свързваше командването с всички главни новинарски мрежи. Основна идея беше, че първи признак за зараждне на конфликт, можеше да се появи именно по новините. Факт беше, че ОВССО имаше хора във всяко едно разузнавателно управление в страната, било то ЦРУ, АНС, военно разузнаване и Пентагона. Те се мъчеха да намерят под вола теле като преравяха всичко наново. Целта им беше да намерят признаци за евентуални терористични атаки, неща, които можеха за не влизат в компетенцията на даденото управление или просто биваха пропускани.
Аз бях далеч от тази система, но нямаше как да не отчитам важността й за работата ни. Ние работихме чрез нея. Биваше пуснат сигнал и всички трябваше да бъдем готови за отрицателно време. После обаче идваха проблемите, които, с радост мога да твърдя, се изгладиха с течение на времето и след няколко злощастни операции, в които не бях участвал. Ние бяхме готови и чакахме, бяхме нахъсани, но батковците от Пентагона трябваше да се съберат, а това не беше никак лесно, да заседават поне няколко часа, да се покарат малко, да нахвърлят петдесет варианти на развитие на атаката, нещо, което ние едва ли щяхме да изпълним, и накрая, когато се постигнеше консенсус, можехме да тръгваме. Това беше добре, но в повечето случаи се стигаше до мястото на произшествието доста късно, а последиците не бяха никак очарователни.
Нашият ръководител ни научи на няколко изключително важни неща. Спомням си как се качи на масата онзи ден, преди около три години, и започна да декламира:
“Трябва да се научите как да оцелявате. Не го ли направите. Просто е. Не оцелявате!
Трябва да се научите на кого да вярвате. Животът ви ще бъде на границата от смъртта. В такива моменти доверието и вярата е всичко, което можете да дадете и очаквате от тези, които са до вас.
Трябва да бъдете един от тях. Това не означава да станете като тях, а да мислите като тях.
Научете се да мислите като тези, които искате да обезвредите, и ще победите”
Малко високопарни слова, но всичките курсове и подготовки, които преминахме през последните тринадесет месеца, трябваше да ги оправдаят.
Факт беше, че за всичките си тези години в армията още не бях включван в реална ситуация с вземане на заложници или операция от друг вид, но бях добре трениран, перфектно подготвен, и исках да се докажа. Не само на офицерите, а и на себе си. Всички момчета, които останахме и образувахме екип, искахме да докажем колко сме добри. Сплотен екип, способен да мисли и действа като един човек, ако ситуацията го изисква.
По едно време ви споменах за обноски. Няма да отрека, че ми липсваха доста дълго време. Но преминахме специални курсове и за това. Колкото и да ми се струваше странно вече можех спокойно да си похапвам хайвер в будоара на някой политик или принц…Без това да ме притесни или изложи.
Всички тръпнехме за акция, но получихме нещо съвсем различно.
Не мога да кажа дали бяхме разочаровани от факта, че научавахме за следващата дисциплина от обучението си, чак като приключим предходната или просто, че прекалено дълго само се подготвяхме без реално да изпитаме възможностите си.
Но парашутната школа се оказа нещо доста интересно. Особено като погледнеш на нещата от друг ъгъл. Действително бяхме скачали поне сто пъти с парашут, бяхме провеждали какви ли не тренировки, но нещата, които започнахме да учим в детайли, бяха нещо различно. След месец можех да твърдя, че са ни били от голяма полза.
Мислехме си, че като ни обучават са специалните сили, можем всичко. Но се оказа, че доста неща не куцат. За това бяхме доволни, че трябваше да преминем курсовете за рейнджъри.
Командващият офицер ни обясни, че тази подготовка има главно една цел,свързана с подготовката на лидери, които щяха да ръководят малки екипи за мисии и ситуации, с които можехме да се сблъскаме в конфликт с вероятен противник. Сега със сигурност мога да твърдя, че това е армейско училище, което най-много се доближава до всичко, което бяхме преминали до сега, а също така мога да твърдя, че го допълва.
Курсът, както ни обясниха, продължава единадесет седмици и е разделен на четири основни етапа Първият щеше да се проведе тук, във Форт Бенинг, Джорджия, и щеше да продължи две седмици. Следваха три седмици в блатото Окифеноки, което се намираше във военновъздушната база Елгин, Флорида. Третият етап щеше да ни отведе в планините Дахлонийга, Джорджия.Четвъртият етап беше включен в програмата последния момент. Трябваше да преминем подготовка в пустинна местност, а какво по-хубаво място за това от Форт Блис, Тексас.
Започна се.
Първата фаза имаше за цел да ни научи да патрулираме и по-точно, принципите му. Най-важните неща, които се мъчеха да ни втълпят, можеха да се изредят в следния ред:
Изпълнение на оперативните заповеди
Избиране на главни и резервни маршрути
Определяне на сборни пунктове.
Пунктове за срещи.
Преминаване на различни линии.
Действия, с които се цели постигане на целите.
Целта на всичко това беше да ни научи да изпълним поставената задача както трябва. А майката му, както се казва, беше повторението. Отново и отново, докато всичко не бъде изпълнено перфектно.
През първите две седмици отново си припомних първите ми месеци във Форт Браг. Тежък физически труд, строева подготовка, тестове за издръжливост, ръкопашен бой, преодоляване на препятствия.
Няма да се спирам върху деликатни моменти от упражненията, които правехме. Научихме се да играем един доста странен спорт. “Футбол с въжена топка”…На турнира, който си устроихме, загубихме от домакините от Бенинг и това ни костваше по сто лицеви опори.
От “футбола с въжена топка” преминахме към курсове с въже. Това го бяхме пропуснали в нашето обучение. Научихме се да правим най-различни възли както и да строим въжени мостове.
Лесно ни беше да се справим с ориентирането. Както ви обясних преди това, бяхме специалисти. А и разстоянията не ни плашеха. Разбира се това не включваше използването на системите за глобално позициониране. Къде с карта и компас, къде без тях. Все постигахме целта си. Бяхме добри.
Към края на първата фаза ни обучиха на всички фундаментални умения в патрулирането. Не съм и предполагал, че един патрул може да е толкова сложно нещо. Или поне офицерите ни го представяха като такова. Разузнавателен, боен, атакуващ, засади…Дълга върволица от задачи, които трябваше да покриваме. И покрихме.
В края на тази фаза не беше проблем да се катеря по въжен мост, който съм оплел от клони, да организирам боен патрул с група от пет човека, да избирам маршрут и да се ориентирам по звездите, а също така и да знам точно какво разстояние изминавам с точност до сантиметри.
Интересно, нали…И това беше само първа фаза. Началото.


Анаконда, Монтана, 25 октомври 2004г

Нощта беше студена и му беше трудно да заспи. Подпря се на лакът и загледа профила на жена си. Не беше първа красавица, но беше най-хубавото нещо, което му се беше случвало след “Пустинна буря”. Тя поне спеше спокойно. На моменти и завиждаше. Не беше обременена с неговите спомени. Вече не можеше да преброи нощите, в които се събуждаше облян в пот, стиснал здраво юмруци. Израснала тук, в Анаконда, не беше ходила по далеч от границите на щата. За нея живота извън тази семейна крепост би означавал смърт, непосилно бреме, което едва ли би могла да носи.
Той се изправи и се доближи до прозореца. Загледа се. Небето беше черно. Луната не можеше да се види от гъстия слой облаци, които заплашваха всеки момент да изсипят пълните си търбуси върху спящия град. Звездите също се бяха решили, че тази вечер могат да се отдадат на почивка и се бяха забутали някъде, оставайки небето празно. Но не и той. Той не можеше да заспи, не можеше да има спокойна вечер. Не и сега… Имаше странното усещане, че нещо зло се прокрадва в нощта, провира се през храстите и се мъчи да се докопа до него, да стегне примката си около врата му, да отнеме живота му.
Том Дининг не се страхуваше да умре. Не веднъж го беше доказвал, щеше да го докаже и сега. Трябваше да го направи.
Постоя няколко минути така и отново се върна в завивките. Жена му се размърда, той положи ръка на рамото й, после я погали по косата. Тя нежно измърка и продължи съня си.


Хелена, Монтана, 25 октомври

-Какво имаме този път?-федерален агент Джони Тод пооправи вратовръзката си.
Полицаят му подаде документацията и отстъпи крачка назад без да каже нищо.
-И защо, по дяволите, сте решили да ни викнете?..Обикновено убийство. Нали в полицейския ви участък имате отдел “Убийства”?
-Дан Браун!-мъж на средна възраст с измачкано сако протегна ръка по посока на федералния агент. Тод огледа за част от секундата мъжа пред себе си и протегна своята с нежелание.
-Федерален агент Тод-произнесе отчетливо той.
Мъжът пред него отхапа поредната хапка сандвич с риба тон и посочи към тялото на мъжа, което лежеше завито под одеало на тротоара.
-Погледнахте ли го?-попита той.
Агентът повдигна очи.
-Вижте го…Мисля си, че после ще ми благодарите…
-А вие сте?
-Дан Браун, момче…Като вашия шеф…Уилкс!..Детектив Браун ако искаш…
Федералният се доближи до мъртвия, коленичи и отметна одеалото. Огледа трупа за около тридесет секунди и се изправи. Потърка ръце и отново се доближи до детектива. Последният тъкмо отхапваше голяма хапка от сандвича си.
-Познахте го, нали?
-Аз да-намръщено отговори агент Тод.-Трябва да поговорим, детектив…
-Ето за това ви говорих и аз-ухили се полицая и посочи очукана кола със син буркан на нея.-Изчакайте ме до колата, трябва първо да поговоря малко с момчетата, а и да си довърша закуската.
Федералният агент, все така намръщено, тръгна към подобието на превозно средство. Той вече говореше по мобилния телефон, когато, се намираше до него. След около три минути детектив Браун се присъедини към него. В устата си предъвкваше последната хапка от сандвича. Видимо се наслаждаваше на това, което прави.
-Ще ме придружите ли…Да пием по едно кафе?-попита той, отваряйки вратата на колата, като преди това старателно изтри ръцете си в книжна салфетка, която смачка на малко топче и пъхна в джоба на сакото си.
“Какъв идиот”, помисли си агент Тод, но кимна с глава и седна на седалката. Наложи се да я понамести, тъй като някой явно обичаше да се отпуска малко повече в служебната кола.
-Предполагам ще намеря автомобила си пред полицейския участък?-въпреки всичко попита той.
-А-ха…-детективът блъсна врата след себе си. Постави ръцете на волана и извърна главата си на дясно, към мъжа на другата седалка.-Виж, момче, от доста време съм в тази професия и най-много мразя нафукани петлета като теб, да се мислят за Господ…Ок! Нека се разберем за това, а после може и да се разберем да работим заедно. Да ти кажа и защо не харесвам федералните. Не само защото са задници, с голяма “З”, а защото те ни мислят за задници. Схващаш ли? Навсякъде има умни момчета, навсякъде има работяги, навсякъде има и некадърни копелета. Не изключвам и корумпираните идиоти, които растат по-бързо от гъби след дъжд…Така…Изяснихме си тези неща, нали?
Федералният агент мрачно се усмихна.
-Можехме да подкараме работата на право, но не мисля, че това щеше да се хареса много и на двама ни…Най-вече на шефа ти!
-Съгласен!..Кафето?
Детективът се ухили самодоволно.
-Радвам се, че има умни задници, които точно пресмятат приоритетите си…Ти си такова момче-детективът запали мотора, който гръмко изръмжа и колата помръдна напред.
-Каква е?
-Не си ли личи?!..Кадилак…Знаеш ли колко зор видях преди да убедя началника си, че това е най-подходящата машина за мен…
-Представям си…-федералният си позволи лека усмивка, но напрежението продължаваше да го гложди.
-С Бар ли разговаря преди малко?-попита детектив Браун.
Агентът учудено извърна глава, но кимна без да каже нищо.
-Знаем се от доста време…Свястно ченге е. Слушай го, момче, няма да е зле. Много неща може да научиш от него…-Браун поклати глава. Колата зави зад ъгъла и продължи напреди по булеварда.-Знаеш ли другата причина, поради която не исках да се замесвам с федетата?..Точно тази вратовръзка, която постоянно дърпаш надолу-нагоре…Стяга те, а?..Ето за това…Личите си от километър, а се надушвате от два ако сте по посока на вятъра. Не искам да имам нищо около врата си. Той е най-важната част от тялото ми. На него е окичена главата ми, хубава или грозна, а една вратовръзка може много лесно да прекъсне някой жизненоважни функции, без които организма ми, ще трябва да вегетира или загине…Знаеш ли, че на времето доста момчета като теб, си отидоха именно благодарение на това нещо…Не ви учат на това в академията, а и странно защо никой не взема този факт под внимание…Но няма значение…
-Така добре ли се чувстваш?-попита агентът.
-Хубавото на това да си стара лисица и, че идва един момент, когато на шефа му писва от теб и те оставя да правиш каквото си поискаш…Въобще не обръща внимание на облекло, обувки, тен, прическа или каквото там ти дойде на ум, стига кмета да не го притеснява или престъпността в района ти да е сведена до минимум…
-Интересно-вмъкна агентът въпреки предположението, което направи, относно необходимостта въобще да казва нещо. Хубавото на Джони Тод беше, че знаеше кога да си отваря устата и кога да слуша. Приказките за “скапаните провинциални ченгета” не бяха нещо, с което можеха да се спечелят симпатии, а в неговата професия крайния резултат беше важен, а той беше неминуем без оказване на необходимото съдействие. За това се налагаше да мълчи и да слуша, въпреки че му идваше до гуша. Факт беше обаче, че Тод обичаше работата си. Също така факт беше, че детектив Браун имаше какво да му каже.
-Хмм…-отново завиха зад една полусрутена сграда.-Тридесет години в полицията, момче…Не че се хваля. Не мисля, че си е за хвалба, но откакто съм в “Убийства”, мога да твърдя, че процента им спадна драстично…Това че Маркъс, вашето приятелче, беше намерено с раздробено рамо и пробит череп, обаче нямаше как да не ме накара да потреперя…Тези неща не са хубави.
-Съгласен съм с теб, детектив…
Колата спря пред малка закусвалня. Двамата слязоха и се запътиха мълчаливо натам. Вътре имаше десетина души. Федералният доста се открояваше сред тукашните момчета. Нямаше човек вътре, който да не се загледа след тях.
-Приятно местенце-почти предъвка Джони Тод.
-Кафето е добро, а и като им се усмихна малко повечко всички се обръщат и започват да си гледат работата.
-А-ха…Тъкмо си мислех, че имаш намерение да им изнасяме представление!-агентът се настани срещу детектива. Масичката беше тясна и те стояха един срещу друг на не повече от три педи разстояние.
-Федерални простотии…-измърмори Браун и махна на жената зад бара.-Ще ми донесеш ли кафенце, мила?..И за него, нали?-той погледна агента и след като последва кимване се ухили на закръглената дама.
-Е?-не се сдържа агент Тод.
-Нека малко поразчупим правилата, приятел…Става ли?
-Какво предлагаш?
Детективът преплете пръсти и опря лакти в масата. Носът му вече беше само на някакви си тридесет сантиметра от този на агента. Погледът му се фокусира в неговия и той цъкна с език.
-Първо искам да знам какво прави това копеле тук!
Федералният облиза устни и се облегна плътно назад, възможно най-далеч от детектива. Отново пооправи вратовръзката си.
-Разхлаби я-посъветва го.
-Какво?
-Отпусни малко възела, момче…Ще дишаш по-спокойно, а съм сигурен, че обичаш да го правиш…Е?
-Мисля че ти е ясно, че това не влиза в правомощията ми…Имам пред вид, че нямам право да споделям и обсъждам подобна информация…
-Глупости…Правите го всеки ден с пресата. Те по-добре ли си вършат работата като ни стягат ръцете ръсейки глупостите, които знаят от вас и от продажни копеленца тук.-Мислех си, че вече си го обсъдил с Бар!
-Не съм…
-Мислиш една стъпка назад…Ако не бях казал на патрулките да викнат някой федерален и да затворят района…Сещаш ли се?
Кимване.
-Така че кажи ми какво правеше той тук!
-Ок…Но нека си поиграем, както искаш…Въпрос отговор, въпрос отговор…Става ли?
-Не губя нищо…Твоят задник се пече.
Двамата млъкнаха. Отпиха от черното кафе. Агентът мислеше усилено.
-Първи съм аз…За това поне се разбрахме-ухили се детектива и оправи една от многото гънки на сакото си.
-Кафето е добро…
-Знам…И нека не преиграваме. Все пак това е моя район и мога да ви създам доста главоболия. Питай Бор ако искаш. Познаваме се отдавна, имунизирали сме се един срещу друг вече толкова пъти и няма да повярваш, ама се сработихме чудесно.
-Надявам се да е така…
-Така е…Е? Какво прави Маркъс тук?
-Не знаем…-вдигна ръце агентът.-А сега моя въпрос! Ти от къде знаеш за него?
Детективът не каза нищо няколко секунди. Не можеше да се каже, че не го беше очаквал, но все пак беше изненадващо.
-Изтървали сте го…-това не беше въпрос, а констатация.-Влязъл е в програмата и после сте му позволили да се измъкне!
-Може да се каже, но това не е отговор на моя въпрос!
-Казах ти, че вече тридесет години съм в играта, момче…Знам много неща, а тези, които не знам, знам как да науча…Хей, Кейти!-детективът се обърна отново към дамата зад бара.-Може ли и от онези понички…Без пудра захар.
-Не закусва ли преди малко?
-В нашата професия е хубаво да хапващ, когато можеш. Яденето е от най-хубавите неща в живота. Изпуснеш ли някое все едно си извършил грях. Аз не искам някой малоумник да ме гръмне…Гладен! Знаеш ли…Тогава рая няма да ми се стори толкова красив. А аз си мисля, че съм за там, момче!-Браун за кой ли път си позволи една лека усмивка.
-Щом казваш-съгласи се федералния.
Само след две минути пълна купа понички с шоколад се озова на тясната масичка.
-Почерпи се…Едни от най-добрите в Хелена, а аз съм опитвал на много места.
Федералният агент протегна ръка, огледа поничката за няколко секунди и я погълна цялата. Предъвка и доволно поклати глава.
-Прав сте…
-На времето бяхме заедно в академията-облизвайки устни измърмори детектива.-От там се познаваме.
-Интересно…
-Но това едва ли те интересува…-засмя се той.-Повече те вълнува как едно обикновено ченге знае самоличността на един мъж включен в програмата за защита на свидетелите преди…колко…да кажем седем години. Ти едва ли си бил в редиците на ФБР, когато онова момче, дето сега лежи с пръсната глава, е съдействал на твоите колеги.
-Може да се каже…Не е нужно да смятам, а и виждам, че знаете доста неща.
Детективът премълча, предъвквайки поредната поничка.
-Преди да го вземете под крилото си, знаете какво е вършил, нали?..Двамата завършихме академията, доста успешно, бих казал…След това патрулирахме около три години. Бяхме партньори…-пооправи малко веждите си, говореше без да влага никакви емоции.-По него време доста неща се чуваше за корумпирани ченгета…Не беше лъжа, че в повечето отдели гъмжеше от хорица, които правеха всичко само и само да се докопат до някой долар в повече…Вътрешните доста ни притесняваха. Въобще не им пукаше кого притискат. Имаха карт бланш и нищо не ги притесняваше…Ние вече се бяхме поиздигнали. Бяхме захвърлили патрулката и сега работихме върху обири…Четири години съвместна дейност. Никакви проблеми. Бях сигурен, че той ми пази гърба, както и той можеше да бъде сигурен, че аз бих направил същото за него…Ако си чел досието му би трябвало да си запознат с останалото…
Федералния кимна замислено с глава. Очите му бяха фокусирани върху последните две понички, но той едва ли ги забелязваше.
-От ДЕА го сгащиха. В самото начало мислеха, че аз също съм в играта. Най-кофтите шест месеца от живота ми. Взеха ми значката и оръжието докато трае разследването. Не ми се искаше да се показвам навън. Хората ме сочеха с пръст. Заклеймиха ме. Корумпиран!..После имаше публично извинение относно мен в местния вестник и обезщетение, разбира се…Него го вкараха в затвора…Другото ти е известно!
-Така е…Но въпреки това, от къде знаеше за Програмата?
-Работя като детектив вече толкова време, момче…Две и две все още е четири…Имах едно съмнение и сега разбирам, че е основателно. На няколко пъти го посещавах в панделата. Не успях да разбера защо премина на другата страна и кога точно се е забъркал с лошите момчета. Факт, който не можах да си простя, беше че съм пропуснал точно този момент. А за партньори това е…недопустимо.
-Не се кори!
-Не го правя…Познавахме се толкова време. На няколко пъти сме попадали в престрелки. А след всички тези години и премеждия се оказва, че човекът от който зависи живота ми, всъщност е бил на границата да ми го отнеме сам…Май е това.
Детективът се облегна назад. Извърна леко глава и погледа му обходи заведението.
-Какво направи за вас? Мисля, че се досещам, но все пак!
-Знаеш как е…Даде ни доста ценна информация. Притиснахме копелетата и всичко си дойде на мястото…
-Дано си е заслужавало-поклати глава Браун.
-При такова положение винаги си заслужава…Как ще процедираме от сега?
-Оставям го на вас…И без това имате доста повече ресурси и техника. Не ми се иска да работя над случая, а като я закъсам за техника да ви тропам на вратата. Нека всичко си тръгне от сега както си му е реда…На този етап искам само тишина в района ми. Разбираш ме, нали?
Агент Тод кимна. Разбираше отлично.
-Също така искам и няколко имена…Нищо няма да правя…Но е необходимо някой да държи по-изкъсо тези, за които си мисля, че са го сторили…
-Обещавам…
-Казах ти, че не е лошо да си сътрудничим понякога-ухили се детектива.-Е, ще пием ли по още едно кафе?
Федералният също се засмя.


Багдад, 25 октомври,2004

Колкото и да показваше достолепие, бригаден генерал Реймънд Гавин беше един уморен човек. Годините служба на любимата държава го бяха смазали под тежкия си ботуш. Вечната студена усмивка, гордия надменен поглед, снажната осанка. Къде бяха изчезнали?
Генералът вече половин час се оглеждаше в огледалото и отказваше да повярва, че образът, който се беше вторачил в него от огледалото, беше именно неговото собствено отражение. Той прекара ръка през сребристите си коси и недоволно поклати глава.
От четиринадесет години беше в Ирак. Беше помощник на Шварцкопф, по времето на неговата офанзива, а после беше заел горещото му място. Тогава беше пълен ентусиаст. Бореше се за каузата. Сега просто я следваше. Ентусиазмът беше започнал да отстъпва място на апатичност и безсилие да се справи със ситуацията, която го заобикаля. Разбира се това не означаваше, че просто щеше да забрави за какво е тук. Не. Това нямаше как да се случи. Под негово командване бяха многонационалните сили. А това означаваше над половин милион невинни животи. Бригаден генерал Гавин нямаше намерение да рискува живота на толкова млади момчета само защото чувстваше, че силите му започват да отслабват. По-скоро би се отказал от поста, който заемаше и би приел да прекара остатъка от годините си на люлеещия се стол в Доус Каунти, Небраска, задоволявайки се с не малката пенсия, която щеше да получава, докато Всевишния реши да го прибере при себе си. Разбира се имаше гадни копелета, които за нищо на света не биха признали слабост. Той също не би го направил. Не и пред лицето на врага, не и пред многобройните сериозни физиономии на своите подчинени. Това, което можеше да си позволи, беше само една вътрешна самокритика и обещание, че краят на блестящата му кариера не е много далеч.
Реймънд Гавин най-накрая се откъсна от огледалото и се отпусна във фотьойла си. Любимото му място. Наслаждаваше се на комфорта му винаги, когато му се отдадеше възможност. През последните месеци нямаше много подобни радости. През следващите също не мислеше, че ще има много.
В Ирак предстояха избори и въпреки, че оставаха повече от два месеца и половина до тях, напрежението в страната ескалираше с всеки изминал ден. Графикът му винаги беше претъпкан.
Десетина минути по-късно на вратата на стаята се почука и в рамката й се появи личния му адютант, който изпълняваше и функции на секретар. Един вечно усмихнат капитан, който знаеше кога трябва да стане сериозен. През последните няколко седмици почти не му се налагаше да се разделя с тази маска.
-Какво имаме сега, Стив?-гласът на генерал беше плътен, нямаше и следа от чувствата, които го гризяха.
-Колкото и да е странно, сър, Али Рахмани иска да се срещнете…
Али Рахмани изпълняваше длъжност Премиер на временното правителство. Щеше да остане на този пост до влизането в длъжност на новото демократично избрано правителство. По предварителен план график първите демократични избори в Ирак трябваше да се проведат в края на януари, а датата “х” се движеше между 29 и 31. Рахмани беше американско протеже. Един обременен с американски идеи шиит, завършил Харвард, близък приятел на Президента. За разлика от повечето си събратя по религия той беше успял да избегне режима на Саддам. Около петнадесет години беше живял в Париж и още толкова в Ню Йорк. По всичко си личеше, че апетита към властта не се изчерпваше само с моментното състояние на нещата. Таеше помисли и вече беше почти сто процента сигурно, че неговата партия ще издигне кандидатурата му на предстоящите избори. Това дали може да постигне нещо повече на изборите зависеше до голяма степен от далновидността му. А той беше доста прецизен и пресметлив човек. Поне според генерал Гавин.
-По време на празниците?-изненадано извърна глава бригаден генерал Гавин.
Адютантът затвори вратата след себе си и се настани на един от столовете пръснати из стаята.
-Започва да се усеща напрежение в държанието му…Времето го притиска.
Генералът беззвучно кимна в знак на съгласие.
-Рахмани е доста зависим от Президента. Шансовете му са доста по-големи ако след седмица Буш и администрацията му спечелят…
-Нормално е да е притеснен-засмя се генерала, а капитана просто се усмихна.-Как се движат нещата в любимата ни родина? Знаеш, че мразя да чета вестниците. Пълни са с глупости. Когато не могат да напълнят страниците с нещо съществено, винаги пишат за нашата работа тук…Ти знаеш каква част от нея е вярна!
-За сега като че ли позициите са изравнени, сър…Но си мисля, че Буш съвсем скоро ще нанесе решителния си удар.
-Политици!-беше кратката реплика, но сарказмът, който беше вложен в думата беше достатъчен.
Военните, полевите военни, винаги гледаха на политиците с неприязън. Повечето дори трудно успяваха да се усмихнат в лицето на някой конгресмен, когато бяха заедно на заседание или прием. Нещо като вродена ненавист, която не можеше да бъде изкоренена. Политиците използваха “ластици”, докато самите те използваха “твърди мерки”. Който казваше, че политиците, решават проблеми от световен мащаб, лъжеше. Проблемите се решаваха от тези, които стоят зад този, който говори. А зад един голям политик, винаги стоеше една армия. В случая армията на САЩ беше най-лошото нещо, което можеше да се случи на някого. Саддам не беше първия, който го разбра. Американската армия пък показа,че си е взела доста добра поука след издънките във Виетнам и Афганистан.
-Кога иска да се срещнем?-попита генерала.
Стив Боуен прехвърли крак върху крак преди да отговори.
-В момента е в кабинета си.
-Това означава ли, че е зарязал празничните маси?-невярващо повдигна вежди Гавин.-Мислех си, че за един мюсюлманин Рамазан е нещо, което не трябва да се пропуска!
Капитанът просто повдигна рамене.
-Започва да става интересно.
-И горещо!
-Преди да излезеш, Стив…Какво стана с инцидента онзи ден в пролива?
-Ирански съд, сър…Докладът на капитан Фейрчайлд ще пристигне най-късно утре. Имам предвид писмения. В момента разполагам запис на телефонен разговор, където подробно е упоменато какво е станало…
-В общи линии?
-Извършвали са стандартна патрулна акция в Ормузкия пролив. Това включва проверка на плавателните съдове, които пресичат линията им. Знаете какви са опасенията ни…Охранителните фрегати и катери просто подсигуряват нормалното преминаване на танкери и търговски кораби покрай бреговете на Иран. Капитанът е получил сигнал от патрулиращ хеликоптер, че има вероятност конкретния обект да транспортира оръжие и боеприпаси. По заповед е наредена щателна проверка на съда. Пилотът на хеликоптера докладва, че корабът отказва достъп но палубата на проверяващите. Също така докладва за наличност на странни конфигурации разположени върху палубата и необичайно раздвижване след заповедта за спиране и проверка. Част от товара е бил изхвърлен във водата. Докладът се бави точно заради това. Два екипа водолази в момента кръстосват дъното в търсене на това, което е изхвърлено…
-Оръжие?
-Вероятно, сър…Възможно е и мини, което е странно. Но пилотът е забелязал изхвърлянето през борда на предмети с цилиндрична форма. На капитанът на патрулиращата фрегата е отнело около четиридесет минути да се добере до мястото и тогава се е почнало…
-Очаквам доклада веднага…
-Слушам, сър…-капитанът изпъна снага и отдаде чест, а после бързо излезе от стаята затваряйки вратата след себе си, оставяйки генерала сам с мислите си.

ИРАК - Глава четвърта

Форт Браг, 14 септеври 1982г.

Нещата продължиха по същия начин. На повечето от нас вече не им правеше впечатление. Казваха “бягай” и ти тичаш докато не ти кажат да спреш. Сутрин правихме лицеви опори. Ръцете ми бяха станали като корабни въжета. През тези седмици от групата отпаднаха още хора, но аз си бях казал, че трябва да успея. Нямаше начин да се върна обратно в Анаконда и да погледна в очите мъжете там. По-скоро щях да пукна докато се тътрех по неравния път вместо да се върна там.
Но не само физическото натоварване беше причина много момчета да си заминат. Повечето изпадаха в нещо като шок, когато не можеха да си формулират ясна представа какво точно се иска от тях. Както подразбрах, офицерите нарочно са ни тормозили по този начин. Поставяне на задача, отмяна, правене на нещо коренно различно и след това нещо съвсем друго. Шантава работа. Но шантава работа със смисъл. Ами представи си попаднеш в местност, която ти е напълно непозната, а другарите ти лежат мъртви покрай теб…Трябваше да се гръмнеш ли? Трябваше да оцелееш…А те ни учеха да оцеляваме въпреки физическата умора. Доста странен начин, но пък сякаш беше ползотворен. Имаше дни, когато ни качваха в някой малък транспортен хеликоптер. Очите ни завързани. Летиш около час и после те стоварват някъде. Нямаш си никаква представа къде си. Навсякъде дървета. Хайде, тичай сега. И намираш базата. Веднъж ми се наложи да извървя тридесет километра, но успях да се върна във Форт Браг. Тогава разбрах, че местоположението на Слънцето през различните части на деня е от изключително значение за ориентацията ти. В гора ли си трябва да знаеш къде е север и къде юг. Мъха по кората…Отличен ориентир. Нощем. Трябваше да можем да се справяме като моряците. Звездни карти. Съзвездия. Определено след два месеца трудности вече не се нуждаех от компас, за да направя крачка на изток, запад, север или юг.
Лесно се свикваше с тежките изпитания, но не мога да кажа същото за психологическия аспект на нещата. Лично аз нямах никакъв проблем. Нищо от това, което правех, не ме притесняваше и по никакъв начин не се чувствах виновен, самотен, ядосан или каквото и там състояние на душата можете да се сетите. Много народ си тръгна именно по такива причини. Психологическият портрет не си пасваше с това, което искаха да бъдем. Аз можех да работя както индивидуално, така и в екип. Но имаше други, които се чувстваха доста некомфортно в подобни ситуации, а това не беше никак маловажно. Обясняваха ни, че в специалните сили, всички трябва да бъдем едно цяло и силни индивидуалисти, когато се наложи. Много не бяха. Много си тръгнаха, въпреки че бяхме бягали рамо до рамо по повече от двадесет километра на ден с тежката раница на гърба. Просто не пасваха на профила. Аз продължавах напред и въпреки, че за някой момчета, не мога да скрия, съжалявах, се радвах, че аз съм едно яко и издръжливо копеле, на което не пука от никого и от нищо. Това разбира се не включва висшите офицери и преките ми началници. За мен те бяха като моя баща. Винаги ме напътстваха и въпреки, че използваха различни методи, бях сигурен, че и двете страни имаха една единствена цел-да направят от мен човек.
За това мога да твърдя, че баща ми ме оформи, а офицерите в армията ме шлифоваха. Просто взеха камъка и изваяха статуя. Лесно и просто.
Какво последва ли?
Ами никога не го бяхме правили, въпреки че всеки ден тренирахме. От тогава мразя числото 48. Очакваше ни 48 километров поход. Мога да твърдя, че точно тук напуснаха най-много. Сред тях имаше и не малко офицери. Просто в този момент трябваше да се пребориш със себе си и душевното си състояние, да претеглиш позицията, в която се намираш и да избереш. Офицерите имаха някакъв избор, другите като мен, май не. Вече бяха отрязали повечето пътеки за оставане във Форт Браг, макар че за момчета като мен вратички винаги се намираха. Един капитан ми каза, че ако реша да прекъсна курса до тук ще се помъчи да ми издейства назначение в неговата рота. Отговорих му, че ако припадна някъде по пътя ще съм му благодарен ако ме натовари на някоя бричка и ме хвърли до лечебницата, а после щяхме да поговорим за предложението му. Той ме цапардоса бая силно по рамото и ми пожела успех…Не ми беше нужен. Показах на всички зяпачи колко корави са мъжете в нашия край. И те ме одобриха.
Нямаше как да не се чувствам горд, че покрих всичко. Изредиха се една дузина офицери да ме поздравяват. Всеки ми казваше, че съм гордост за специалните сили и ме чака бляскава кариера. В мое лице виждали солиден мъж, твърд характер, почтен, умен, правилна мотивация, каквото и да имаха пред вид. За периода, който изкарах във Форт Браг, аз станах човек със здрав разум и неизчерпаема вътрешна енергия. Имах чувството, че няма непосилни задачи за мен . Бях готов да изпълня всяко нещо, което ме накарат, само за да им покажа, че няма непосилни неща. Мога да твърдя, че в този момент от живота си, се чувствах перфектно, бях в най-добрата физическа и интелектуална форма, която съм бил.
Офицерите ми ме убедиха, че съм една от най-перспективните инвестиции, които са правили през последните години. Всичко до този момент бяха просто празни приказки. Но ето, че мина още малко време и започнах да усещам какво са имали пред вид. За нула време се издигнах в йерархията, разбира се до една определена степен.
Според признати специалисти нашето обучение беше доста по-добро от известни школи като пехотното училище в Бенинг, танковото в Нокс, или пък елитните Лийвънуърт и Военния колеж. Техните програми не включваха психологически операции, нито засягаха гражданската проблематика, интегрирането на специалните сили на бойното поле и редица други занимания, които отнеха следващата година от живота ми.
Близо година след като влязох през портала на Форт Браг ми се наложи да го напусна. Този път ме чакаше двегодишно мъчение във Военния колеж.
За този период от живота си почти не се сещам. Беше изключителна скука и си мислех, че ако се задържа още малко там, напълно ще атрофирам.

Федерален затвор, Монтана, 24 октомври 2004г.

На този етап зад решетките имаше около шест хиляди престъпници. Излежаваха тук присъди от няколко месеца до тридесет години. Всъщност повечето момчета тук едва ли не, влизаха по желание. Всеизвестен беше факта за перфектните условия, които федералните затвори предлагаха, особено когато ставаше дума за излежаване на леки присъди. Забелязваше се някаква цикличност, нещо доста странно за такова учреждение. През студените месеци затвора се пръскаше по шевовете. Стотици престъпници предпочитаха да извършат федерално престъпление и да бъдат прибрани на топло, вместо да студуват по улиците без покрив и храна. Това буквално си беше така и макар че федералните власти го знаеха, не предприемаха нищо по въпроса. А и какво можеха да сторят.
Затворът беше с лек режим, пазачите достатъчно разговорливи и усмихнати, мрежа и кучета нямаше. Всеки можеше да си тръгне просто ей така, разбира се, хванеха ли го, тогава вече го чакаше преместване на едно място, което едва ли щеше да му допадне. Така че момчетата тук си кротуваха и налягаха задниците. Никой не искаше да изгуби и парите, които им плащаха за извършвания от тях труд.
Какво се получаваше като сборуваме плюсовете и минусите?
Минуси! Студ, безпаричие, живот на улицата, дрога и може би смърт.
Плюсове! Топло, покрив над главата, макар и в килия, долари в джоба, макар и малко. Спокойствие.
Алекс беше решил, че е по-добре да прекара тук зимата и беше нападнал едно федерално кафене. Точно под носа на цял гарнизон федерални агенти. Влязъл вътре, извадил дървен нож и поискал парите от касата. Вместо пари получил шест месеца в затвор с лек режим. Той всъщност това и искаше. Винаги изкарваше трудно зимите, а през последните две едва не се набута здраво с едни момчета, които не си поплюваха много. Така че предпочете да се скрие в пандиза докато суматохата и зимата отшумят.
Как да не обичаш федералните?
Алекс се изправи бавно и се насочи към тоалетната. Кимна с глава на няколко момчета в сини гащеризони, с които работеше заедно във фабриката за мебели. След минута излезе и продължи да гледа документалния филм, който даваха. Единственото нещо, което не му допадаше, беше че каналите се избираха от пазачите. Бяха им направили специален график, тъй като преди време са ставали доста инциденти заради сапунени сериали и американски футбол. Ставаше ли въпрос за Супер бол обаче, всички бяха единодушни.
Слим се доближи до него. Слим беше пазач вече от тридесет години и както обичаше да се хвали, никога не беше имал проблем със затворник. Всички го харесваха. Помагаше им, вършеше им дребни услуги, но всичко в рамките на нормалното. Затворниците си мълчаха и не му създаваха проблеми. Винаги слагаха новите пазачи в неговата смяна.
-Мен?-озадачено попита Алекс и невярващо поклати глава.
-А-ха…Чака те в стаята за свиждане, приятел…По принцип без предварителна уговорка няма как да получиш разрешение за свиждане, но днес шефът липсва и мога да ти позволя…
-А дали искам?-захили се затворника. Имаше малко опасения, че неговите приятели може и да го потърсят тук, но нямаше смисъл. Не им дължеше нищо, не ги беше прекарал, просто се измъкна от мрежата им като се намъкна в панделата. Тъй че нямаше смисъл да го мислят. Алекс обаче по природа си беше любопитен, така че последва пазача към стаята за свиждане.
-Ще имаш десет минути. Знаеш условията. Никакви пакети, никакви докосвания, нищо, с което да ме накараш да вляза вътре. Нали?
-Знаем се, Слим…Споко!
-Така те искам, момче…
Стаята за свиждане беше четири на четири. В средата имаше широка маса. Гостът сядаше от едната страна, затворника от другата. Просто. Пазачът стоеше до вратата и наблюдаваше. При най-малкото опасение, че вътре ставаше нещо нередно, влизаше и срещата прекъсваше.
Алекс се облегна на вратата и загледа мъжа пред себе си. В първия момент не го позна, но после се сети. Върна се три години назад. Един период от живота си, за който не искаше да си спомня много. Най-трудния в живота му. Две години караше на твърд наркотик. После се включи в метадоновата програма и нещата като че ли потръгнаха. Проведе доста тежка вътрешна борба, но се справи и от близо три години беше чист. Основната причина за това беше мъжът пред него. Ако не го беше измъкнал от оня счупен микробус и не беше строшил спринцовката с тока на обувката си, Алекс щеше да си вкара последната доза.
-Ти?-гласът му нямаше как да не издаде изненадата.
-Здравей, Ал!-ухили му се посетителя.-Извинявай, че идвам без предупреждение…
-Охооо…
-Как си?
-Не мога да се оплача, Том…Хранят ни, обличат ни, дават ни пари. Мисля да си осигуря вакантно място. Не мисля, че на вън мога да намеря нещо по-добро. Никой не се е грижил за мен толкова добре колкото федералните…И теб, преди време-добави той преди да се доближи до масата.-Няма как да ти стисна ръката, приятел…Може да ми прекъснат срещата, а не мога да кажа, че не съм изненадан. Да не казвам любопитен. А ти?
-Все същата…-Том Дининг потърка ръцете си. Беше сравнително висок мъж, доста здрав и широкото палто, което носеше нямаше как да скрие якото му и солидно телосложение. Черната му коса беше малко по-дълга от последния път, когато Алекс го беше виждал. Носеше я вързана на къса опашка. Очите му бяха кафяви, носът правилен. Общо взето повечето жени биха го определили като симпатичен.
-Мери?
Мери Дининг беше жена му. Странното беше, че тя прие непознатия наркоман в къщата си, без да задава излишни въпроси. Подготви стаята за гости и дори му правеше закуска всяка сутрин. Кафето също беше страхотно. Мълчалива жена, меланхолична усмивка, дребничка в сравнение с Том, права коса, кестенява. Нищо особено.
-Добре е…
-Прати и поздрави като се прибереш.
-Непременно…
-Е, времето минава, приятел…Кажи какво те води тук? А и как ме откри?
-Имам някой познати тук…От войната-усмихна се Том Дининг.
-Трябва да са доста добри приятели-озъби се затворника.
-Ти също имаш такива, Алекс…
Алекс присви очи и не каза нищо.
-Трябва ми услуга, Ал…Важно е.
-Предполагам, щом си ме намерил тук…Но както виждаш съм тук и едва ли мога да направя нещо кой знае колко по въпроса, Том. Знаеш, че бих направи всичко за теб…Но сега съм леко вързан.
-Знам това…но си мисля, че можеш да ме насочиш към познати от твоите среди.
-Искаш нещо, което ме притеснява-Алекс се размърда нервно в стола, хвърли бегъл поглед към прозорчето. Никой не ги наблюдаваше.
-По никакъв начин няма да ти навреди. Трябват ми документи, Ал. Чисти и хубави.
-Том?-Алекс опря лакти в масата, лицето му промени спокойното си изражение.-Какво е станало?
-Нищо, приятелю…Просто ми трябват, за да се поразходя малко. Това е!
-Имаш си.
-Стига, Ал…Ти сам каза, че времето е ограничено, а не ми се иска да идвам втори път до тук. Не ме разбирай погрешно…
Алекс кимна. Разбираше го идеално.
-Защо ти са фалшиви документи, Том?
-Трябва да пътувам, а не искам това да се знае…
-Къде?
-Не мога да ти кажа. Съжалявам!
-Това има значение…
-Ще говоря с твоите хора. Имаш ли име за мен? Работата е сериозна…Трябва ми нещо напълно сигурно. Не искам да ме спрат на границата и да ти дойда на гости…Но трябва да го направя.
-Мери знае ли?
-Не че ти влиза в работата, но не. Не знае и така е по-добре.
От към вратата се разнесе тихо почукване. Двамата погледнаха към нея. Лицето на Слим се беше показало в тясното прозорче.
-Минута…
-Джери…Черния Джери!
-Къде мога да го намеря?
-В бардаците в Хелена…Той ще те пусне по веригата…
-Какво да му кажа?
-Прати му поздрави от баба Луси-усмихна се Алекс и се изправи. Тръгна към вратата, но преди да излезе се обърна и каза:-Ела да ме видиш като се върнеш от пътешествието си, Том…Ще се радвам да побъбрим за изминалите години…


Флинт, Мичиган, 24 октомври 2004г.

Не се беше обадил на никой и никой не му се беше обадил. Три години преди да влезе във военното училище беше прекъснал всякакви по-близки отношения с роднините си. Много често му се случваше да затвори очи и да изживее моментите, но вече не. Бяха минали цели двадесет години. За това време не беше получил никаква вест. На няколко пъти се беше разхождал до родния си край, беше минавал покрай родната си къща, беше наблюдавал родителите си, но нито веднъж не се беше отбил или обадил. Нямаше начин да преодолее гнева си. Те бяха объркали живота му и той нямаше намерение да навежда глава.
Никалъс Бенинг никога не навеждаше глава, дори и сега, когато беше без двата си крака, а синът му вероятно се намираше в някоя канавка или в мътните води на Ефрат.
Преглътна тежко и си пое дълбоко въздух. Натисна бутона на инвалидната количка и тя тихо зажужа, водейки го към входната врата. Натисна бравата и вратата се отвори. Навън духаше съвсем лек хладен ветрец. В първият момент косъмчетата по ръцете му настръхнаха. Даде количката на заден ход, за да си вземе нещо, с което да се наметне. Якето с военна шарка все още беше любимото му. Въпреки всичко…
Той излезе на ниската веранда и облегна глава назад. Градчето беше спокойно. Едно от многото малки спокойни градчета, недокоснато от индустриализацията и поквареността на големите градове. Тук се чувстваше уютно.
И въпреки това от онзи ден насам нещо в него се преобърна. Не очакваше да научи нещо повече от телевизията, не очакваше американските власти да направят нищо за живота на сина му. За пръв път от доста време насам се прокле за това, че е сакат и напълно безпомощен да се бори за единственото нещо, което беше останало в живота му.

Басра, Ирак, 24 октомври 2004г.

Колкото и да не им допадаше заповедите си бяха заповеди и трябваше да се изпълняват. Британските войници бяха поставени под американско ръководство. А това означаваше следното: трябваше да се съобразяват с прищевките на янките, трябваше да се хранят заедно в гадната столова, трябваше да патрулират в една територия, която беше сравнително безопасна, а по такъв начин нямаше как да докажат, че приказките, които се говореха за тях, са чиста проба глупости.
Първият патрул беше тръгнал преди около час и половина. Две бронирани коли и десет войници.
Войниците бяха спрели близо до центъра и наблюдаваха района. Всичко беше спокойно. Басра беше пострадала доста по-леко в сравнение с повечето големи градове в Ирак. През последните дни Фалуджа беше почти сринат със земята, Тикрит все още гнездо на оси, тънеше в мизерия, Мосул се стопанисваше от “полицията” на Садър, Наджаф и Рамади гъмжаха от бунтовници.
-Мисля да сваля тази каска за малко!-младо момче на не повече от двадесет години изтри потта от челото си.
-Ако ти се лежи в “стаята”, направи го-избоботи друг, който беше седнал на предния капак на бронираната кола и пушеше цигара.-Последният път, когато сторих такава простотия, се оказа, че има проверяващи от Щаба и отнесох една седмица. Никак не ми хареса. Предпочитам да патрулирам вместо да стоя бездеен вътре.
-Умирам от жега…
-Пий чай.
Другият само кимна и надигна манерката си.
-Хей, Стан…-извика мъж от вътрешността на колата.
Този от капака само леко извърна глава.
-Кога за последно си се чувал с Джени?
-Какво ти влиза в работата това?!
-Хайде, стига…Не искам да те тровя. Просто моето момиче не ми е писало от доста време. Не знам дали да се притеснявам.
-Притеснявай се за кожата си, Дък…Жени има много, но живота е един и…
-Кола!-измърмори светлокосо момче от другата бронирана кола.
Погледите на всички се насочиха към задаващия се автомобил. Бричка, едва ли можеше да бъде определено каква марка е била. Калниците се влачеха по асфалта, а ауспуха димеше ужасно.
Войникът от предния капак бавно завъртя автомата си в посока на колата. За част от секундата ведрото настроение на мъжете изчезна. Погледите им не се откъсваха от приближаващата кола. Почти половината от атентатите бяха плод на коли бомби. В Басра това не беше чак толкова срещано явление, но на тренировките в базата ги учеха да обръщат по-специално внимание именно на подобни неща.
-Шофьорът е арабин…-един от войниците наблюдаваше автомобила през бинокъл.
Пет минути по-късно колата вече се отдалечаваше и те си отдъхнаха спокойно. Няколко минути никой не каза нищо, а после продължиха с дребните бръщолевения.
Някакво дете си играеше на отсрещната страна на улицата. До него имаше кофичка с вода, а в ръката си държеше малко дървено ножче. Беше облечено в пухкаво яке, а на главата му имаше черна кърпа. Единственото нещо, което се виждаше от него бяха очите.
-Хей, малкия! Хей!-един от войниците извика към детето, но то не помръдна. Продължаваше да си рови с ножчето и да сипва вода в направените дупки.-Минавам от другата страна-войникът изскочи от колата и пресече улицата. След секунди беше до детето. То въобще не реагира. Той приклекна до него и положи десницата си върху главата му.-Да ти помогна ли?
Детето повдигна изненадано глава, черните му очи пронизаха мъжа до него. Огледа го. Погледът му стана мътен. То отдръпна рамото си и ръката на войника увисна във въздуха.
-Хей, хей, да не си се загубил? Тук ли живееш?
Посочи сградата зад гърба си. На нито един етаж нямаше прозорци.
-Гадно място, не смяташ ли?-продължи да му говори.-Не се притеснявай за това, момче! Ние за това сме тук. Съвсем скоро всичко ще се оправи и ще можеш спокойно да си играеш, но сега не е много здравословно…Знам, че не ме разбираш, но…Аз също имам син. На четири е. Ти на колко си?
Момчето продължаваше да го гледа, ръчичките му трепереха.
-Много добро момче е. Казва се Джими…На дядо си…Ти как се казваше?
Не последва отговор.
-Остави детето на мира!-извика негов колега от другата страна на улицата.
Войникът се надигна и се ухили.
-Какво толкова? И без това си скучаем…Знаеш ли, чудя се как такива деца стават терористи и убийци. В какво ги възпитават!
Той отново се приведе над детето.
-Е, как ти е името?
Детето се дръпна на един метър. Кофичката остана до войника.
-Не се страхувай! Аз съм Норд-войника опря показалец в гърдите си с усмивка.-Аз! Норд! Ти?-сега го насочи към момчето. То отрицателно заклати глава.-Какво? Нямаш си име?-засмя се англичанина.-Ела до колите! Хайде, ела-той протегна ръка към детето.-Ще ти направим военно кръщение!
Мъжете от другата страна на улицата се смееха.
Детето пое протегнатата ръка и последва мъжа до военните машини.
-Да не мислиш да го водиш в базата?
-Е, все още ли си нямаш име…Аз! Норд!
Останалите войници се усмихнаха приветливо на детето.
-Аллах Акбар!-промърмори детето под носа си. Никой освен един от войниците не успя да чуе думите. Останалите чуха оглушителен тътен. Взривната вълна ги застигна и никой не успя да реагира. За част от секундата десет британски войници бяха убити.

ИРАК - Глава трета

Форт Браг 22 април 1982г

Близо месец след постъпването ми в специалните сили във Форт Браг разбрах кое им е специалното. Те искаха да направят от нас мъже. Силни, смели и безскрупулни. Отдадени на каузата. Предани на Съединените американски щати мъже с достатъчно интелект, че да могат да оцеляват в битка и да се хранят на дипломатически приеми ако се наложи. Това не беше никак лесно и командващите офицери се убедиха в това, както всъщност и ние. Но разбира се сред тях имаше мъже с достатъчно голям интелект, които съвсем бързо проумяха как могат да накарат сурови момчета като нас да се пречупят.
Как го направиха ли? Ами съвсем просто. Изхабиха ни. Изтормозиха ни. Убиха ни. Абсолютно нищо ненормално за армията ще кажете вие. И така може да се каже, само дето всичко, което бяхме правили до сега, тук ни си стори като игра с дървени пръчки. Не си спомням да съм се чувствал толкова смазан някога през живота си, колкото след като вечер се прибирахме от занятия. Не чувствах крайниците си, главата ме болеше постоянно, корема ми беше толкова свит, че първите няколко дни връщах храната, която хапвах минута след като попадне в стомаха ми.
Но и това мина. Някакви си две седмици и всичко сякаш започна да се нормализира. Или пък започнахме да свикваме.
А офицерите нямаше как да не се усмихват на това, което правеха с нас. Караха ни да се чувстваме колкото се може по-неудобно. Поставяха ни във всевъзможни ситуации. Повечето от тях бяха толкова противоречиви, че просто никой не разбираше какъв действително е смисъла. След време просто никой не питаше има ли смисъл в това или онова, просто го правеше..И май точно в това беше смисъла. Безпрекословно подчинение. Без излишни въпроси. Въпрос не на място можеше да ти коства живота, а ти не искаш това да стане, нали? Ами как да отговориш на такъв въпрос особено като е поставен от проверяващ програмата ни. Тъй че кимахме и бягахме докато някой не се сетеше да ни каже да спрем.
Как продължиха? Ами както си спиш ти изливат кофа вряла вода. Ти разбира се крещиш и скачаш. Както казват “като попарен” само че с малката разлика, че сега действително си такъв. И докато се осъзнаеш са те пъхнали под ледено студен душ. Какво можеш да направиш? Какво като това се случваше десет дни подред и после след като спряха за два дни и аз се успокоих отново ме подложиха на странната поредица от топло и студено. И така всяка вечер докато не ми писна. Като изляха поредната кофа вряла вода върху мен просто се завъртях на другата страна, колкото и да ми се искаше да им покажа среден пръст, се въздържах. Били го беше сторил и си полежа няколко дни в самостоятелна килия. Каза, че не било чак толкова зле. Постоянно си имал компания от няколко двойки плъхове, които нощем ставали доста агресивни, че се видял принуден да прегризе вратовете на два от тях. Единият дори одрал със зъби…
Но и това мина. Както и цели три месеца от обучението ми. Даваха ни сносни пари, дрехи, а ни хранеха като крале. Нямах никакво желание да излизам отпуск. Нищо не дърпаше към родното място. Нямах приятелка, а родителите ми бяха до такава степен скапани от работа, че едва ли бяха забелязали отсъствието ми, въпреки че ме нямаше вече близо година. Отказах първата си отпуска и останах в поделението заедно с другата бригада. Тогава ми се отдаде възможност да наблюдавам от страни как върви подготовката ни. Бяхме страшни. Въобще не съм предполагал, че това, което виждах, можех да го правя и го правех. Изглеждаше ми като нещо твърде нереалистично, за да може да го поберат моите 130 КИ, които мога да твърдя, че доста се повишиха откакто бях тук. Паралелно с тренировките за физическа издръжливост и денонощния тормоз вървяха и редица учебни дисциплини. Не беше чудно, че никой не им обръщаше внимание в началото, но после се убедихме, че беше по-добре да понаблегнем малко и върху учебния материал, защото една слаба оценка означаваше час бягане по неравна местност. Няколко момчета си навехнаха глезените след като трябваше да бягат по три извънредни часа, а с това за деня им се събираха около осем. Никак малко, дори за мъже като нас.
След още седмица имахме доста странен семинар. Водеше го някакъв дърт генерал, ветеран от Виетнам. Обясняваше ни как са оцелявали в джунглите и как са трепали виетконговци. Мислеше си, че ни надъхва, но повечето от нас вече бяха достатъчно претръпнали на такива истории, тъй че само го слушахме, а като спреше да си поеме дъх, го аплодирахме бурно с надеждата, че ще се усети и ще поспре. Но явно беше прекалено изкуфял или пък нямаше внуци, с които да споделя, защото продължи да ни надува главите още два часа.. Като реши, че достатъчно ни е досадил, каза че приключва по темата и ни зададе един доста интересен въпрос. В първия момент никой не успя да реагира адекватно. След толкова глупости човек се отпуска и не мисли рационално.
“И така, пиленца, кой от вас има желанието да продължи обучението си и да влезе в специалните части, и кой си мисли, че ще се чувства по-добре на някое дървено бюро?”
Не мога да отрека, че не ни озадачи. Вече три месеца се бъхтихме денем и нощем, тормозиха ни непрекъснато, поставяха ни в прекалено неудобни ситуации, а накрая се оказа, че това са били предварителни тестове. Един вид прелюдия към това, което ни очакваше. Каква ирония! Няколко момчета подвиха опашки и казаха, че им е писнало от войнишката столова и от прохладните душове. Те просто станаха и напуснаха. Дъртофелника предложи това да направят още поне дузина от нас защото така или иначе пълните курсове щели да бъдат издържани само от малцина, а като ни гледал какви мамини синчета сме били, се съмнявал дали тази година ще може да сформира пълен отряд.
Е как да отвърнеш на това предизвикателство?
Разбира се че продължихме напред, но съвсем скоро няколко души се убедиха, че са направили грешка и поеха по пътя на останалите. Само че сега нямаше вакантни места във Форт Браг и те биваха предислоцирани в други поделения, много често те нямаха нищо общо с това, което се занимавахме тук.
Сега започнаха да се гаврят още повече с нас. Строяват ни за обяд. Маршируваме, пеем, набиваме яко крак. После сядаме в столовата, сервират ни телешка пържола с ароматна гарнитура и тъкмо да поемеш първия залък, се разнася сирената за тревога. Нямаш време за нищо. Изкачаш навън и отново задачи. Първият път едвам оцелях. Заповядаха ни да бягаме по пътя, да следваме маркировката. Когато едно момче попита до къде? Офицерът само повдигна рамене и посочи хоризонта…А после се изсмя и добави:можете ли да го достигнете? Ами май можехме! Нарамвахме тежките раници, грабвахме автомата и бегом марш. И така десетина километра. После виждаш друг офицер да стои и да си гледа часовника и си викаш: е това е! Само че не е това. Той само ти помахва с ръка и ти показва новия маршрут. Седемнадесет километра без да сме сложили и залък в устата си от седем сутринта.
Но както по-късно щяхме да разберем и това беше нищо.
Единственото хубаво нещо беше, че обувките ми бяха удобни..


Ленгли, Вирджиния, 23 октомври 2004г.

Беше доста горещо и директорът на ЦРУ свали балтона си. Остави го на закачалката и огледа внимателно лицата на останалите в стаята. Скот Адлер се беше състарил за всичките тези години служба на родината. Да бъдеш директор на една такава институция не беше никак леко, а и имаше поне две дузини политици, които въобще не гледаха с добро око на него и на работата, която вършеше. И въпреки това Адлер беше “надживял” трима президенти, а това правеше дванадесет години на върха на машината за разузнаване. Косите му бяха ужасно побелели . Самото му тяло беше доста отслабнало, но осанката и очите сияеха, от тях бликаше енергия достатъчна да захрани НСА за дни напред.
-Здравейте!-тихо поздрави той мъжете, които вече бяха насядали около масата. През последните няколко седмици им се налагаше доста често да се събират и обсъждат проблемни ситуации. Неговата работа не се изразяваше само в това да си стои в кабинета. От него се изискваше да координира и споделя информация с Белия дом. А всеизвестен факт беше, че през последните две години отношенията на директора на ЦРУ с президента бяха твърде обтегнати. Причини за това колкото искаш. На първо място беше мнението на Адлер, че е безсмислено САЩ да атакуват Ирак, базирайки се само на голи подозрения. Сателитните снимки и информацията, която постъпваше от достатъчно съмнителни източници, нямаше как да бъде определящ фактор при вземането на такова решение. Имаше един период от време, в който той също беше голям привърженик на удари срещу Ирак, базирайки се на несигурна информация, с която разполагаше в определен отрязък от време. Тогава от него се искаше да даде препоръки и той го направи. Но след като не получи потвърждение по въпроса и назначи по-експедитивно и задълбочено проучване, се отказа от първоначалното си послание до Президента. Никой обаче не го послуша. И въпреки предупрежденията му, Президента се впусна в поредната авантюра, която до този момент беше коствала живота на над 2000 войни от коалиционните сили и на над 100000 иракчани, в това число десетки невинни жертви-жени и деца.
Оставаха броени дни до изборите и въпреки, че директорът на ЦРУ не се влияеше от политическите реформи, този път искрено се надяваше Кери да успее да надвие. На него също му липсваха много неща. Беше далеч от понятието ръководител, но поне на този етап от кампанията си говореше доста по-смислено, макар че не казваше нищо ново, а и не даваше информация как действително мисли да направи това, което обещава. Също така Адлер имаше едно малко съмнение относно достоверността на всичките истории, които кандидат президента, споделяше за младежките си години във Виетнам. Но не беше негова работа да се рови в миналото и да вади кирливи ризи. Всеки ги имаше. Нека американците сами определят кой ще е по-добър за тях. Твърдият и безкомпромисен президент, който имаха в момента или по-превантивния и предвидим нов кандидат.
Адлер се отпусна в стола си и кръстоса крак върху крак. Както винаги пред него имаше дебела папка с новопостъпила информация за положението в Ирак.
-Няма ли да се събудя някоя сутрин и вместо лоши новини някой просто не ми донесе едно горчиво кафе?
-Скоро ще излезем на пенсия, Скот…Ще ти омръзне да пиеш кафе с мърморко като мен-засмя се професор Гордън Бакмън. Беше един от най-добрите специалисти, с които разполагаха. Завършил арабистика преди близо петдесет и пет години, след това и история на ислямския фундаментализъм. На няколко пъти беше давал съвети и препоръки на доста видни чичковци относно методите на противодействие, които трябваше да окажат. За него фундаментализмът не беше просто банално представяната във вестниците информация за поредния атентат, а нещо много повече, по-дълбоко. Беше вникнал в смисъла му, беше написал не една книга по тази проблематика. Не оправдаваше нищо, но и не искаше хората погрешно да интерпретират предоставяната им от медиите информация. Всеки изповядваше фундаментални принципи…
След като публикува няколко трактата на тема “Генезис на ислямския фундаментализъм” от една организация се свързаха с него и го поканиха да изнесе няколко лекции пред малка аудитория. По принцип за него не заплащането беше определящ фактор, но хонорара, който те му предложиха, също така можеше да се приеме за доста приемлив. Срещата се беше състояла преди някъде четиридесет и пет години и тогава той разбра, че животът му нямаше как да не се промени. Поне малко…И сега вече единадесет години работеше за тази организация, посвещавайки й знанията и възможностите си. Един от най-ценните кадри като ставаше дума за близкоизточна проблематика. А през последните няколко години, особено месеци, проблемите, които идваха от Близкия изток не бяха никак малко.
В дясно от професор Бакмън беше седнал леко пълничък мъж на около четиридесет години. Имаше обло лице, малки очички и тънки устни. В никакъв случай не можеше да се нарече красавец, но това беше без значение. През последните няколко години се прослави като един от най-добрите аналитици в Управлението, а през последните няколко месеца името му често се спрягаше като на вероятния заместник на Еванс, които оглавяваше агентурната мрежа на ЦРУ в района на Персийския залив. Казваше се Норман Дийн. Преди две години се беше развел след единадесет години брак пълен с кризи и конфликти. Нямаше деца. За него не съществуваше нищо друг освен работа и само работа.
Последният човек в заседателната зала беше жена. Кристин Деър. Красива по особен начин, висока към метър и седемдесет и пет, кестенява начупена коса, светли очи, правилни черти на лицето и перфектна фигура. Мечтата на повечето мъже в управлението. Беше на тридесет и осем и споделяше светските виждания на мъжете в стаята. Никога не й беше оставало време да си помисли за семейство. Отдадена изцяло на службата. Адлер и имаше безпрекословно доверие.. Преди три години беше заела мястото на Дженкинс, един от най-добрите оперативни работници, с които Адлер беше имал честта да работи. Деър осъществяваше предимно контакти с агентурната мрежа на МОСАД. Знаеше отлично езика и беше доста подробно запозната с историята на израелтяните. Повечето агенти на МОСАД бяха мъже, а всеизвестно беше, че всеки мъж отваря уста при вида на хубава жена и чаша вино.
-През последният месец не се чувствам комфортно ако не се видя с вас – усмихна се директорът на ЦРУ и прелисти папката.-Какво имаме днес?
Дийн отпи от кафето си и също разгърна материалите, които стояха пред него.
-Положението не е мръднало и на кота…Ситуацията не се променя от гледна точка напредък, Скот!
-Това значи, че някой ни дърпа назад-вдигна вежди директора.
-Ирак е разбит…Информацията, която постъпваше до нас от мрежата ни там, просто вече е недостъпна или ако такава има, то е твърде трудно да я потвърдим от друг независим или доверен източник. Знаеш го добре!
Професор Бакмън също кимна.
-Какво казват твоите приятели?-Адлер обърна глава в посока жената.
-Не много…Както винаги? Знаеш как работят, Скот. Задаваш им точен въпрос и получаваш отговор…Опиташ ли да криволичиш получаваш само усмивки.
-Значи нашите опасения са основателни.
-Те също мислят, че Ирак може да се окаже гнездо на оси.
-И какво мислят да правят по въпроса?
-Вероятно вече го правят, но не казват. Със сигурност разполагат със свои хора на място. Имат хора навсякъде…Но какво са намислили можем само да гадаем. За нас е плюс ако те се раздвижат…На този етап можем само да разчитаме на това, че са доста по-притеснени от развитието на кризата с бунтовниците в Ирак.
-Да се надяваме друг да ни свърши работата-Адлер поклати глава,-Преди години това щеше да е равнозначно на самоубийство.
-След ударите нещата доста се промениха, Скот-професора заговори тихо.-Саддам падна, но не и неговите привърженици…Никога не съм и мислил, че след свалянето му нещата ще се стабилизират. За това поне съм предупреждавал.
И тримата кимнаха.
-Проблема на този етап е че всичката работа е оставена в ръцете на военните, а те предпочитат да ползват собствена разузнавателна информация и гледат на нас с неприязън, след издънката в Иран преди години. Президентът и неговите хора са прекалено ангажирани да наливат милиарди долари в предизборни агитации. Летят от щат на щат и провокират тълпата с обещания. През това време бунтовниците здраво се укрепват във Фалуджа, Мосул, Наджаф и Халебча. Временното правителство, иракската милиция и гвардия не могат да се справят с насилието и атентатите. Коалиционните сили от своя страна не действат активно. Приели са стратегия на изчакване и не атакуват врага ако сами не бъдат нападнати. Има разбира се малки изключения, но прекалено малки, за да окажат необходимия ефект върху ситуацията. Говоря за Кербала…
-Какво знаем за аз Заркауи?-въпроса беше отнесен към Норман Дийн.
-Трудно е да бъде открит, Скот…Информацията е доста противоречива. Последно имаме съмнение, че се намира във Фалуджа.
-Доста точно…-поклати глава директора.-Това са повече от шестдесет хиляди жители. Не можем просто да изравним целия град със земята, за да се докопаме до него.
-Военните май имат намерение да направят точно това…Самолетните атаки продължават, а съвсем скоро се очаква да бъде включена и пехотата. Чакат потвърждение от Вашингтон!-добави Деър.
-Трябва да обърнем по-сериозно внимание на задълженията и отговорностите на коалиционните сили, Скот…Всъщност не ние, а Президента. Не е нормално да си стоиш у дома докато навън се гърми. Наджаф падна тъй като поляците не взеха инициативата, а това прави бунтовниците доста по-самоуверени. Британците също не защитават репутацията си на добри бойци. Политиката на изчакване, която ръководителите им следват, е доста неефективна и безотговорна.
-Това са проблеми, с които ние не можем да се справим. От нас се иска да намерим аз Заркауи и да предоставим информация за местонахождението му на офицерския щаб в Ирак.
-Мислиш ли, че с убиването на аз Заркауи проблема ще бъде решен, Скот!-Бакмън се размърда в стола си.-Саддам го няма вече толкова време, а не сме направили нищо по въпроса за стабилизиране. Вярно е, че ще се проведат първите демократични избори в страната, но на каква цена. През последните дни последователи на управляващата по времето на Саддам партия Баас разлепят из цял Багдад предупредителни афиши и лозунги. Мислиш ли, че ще позволят на иракчаните да се доберат свободно до урните. Временното правителство е твърде слабо, а и цялото е пълно с пробойни. Информацията изтича от там като през сито, счупено сито. Единственото хубаво нещо, което правят нашите сили там, е че спряха да споделят информация с управляващите в Багдад…
-От нас се иска местонахождението на аз Заркауи, Гордън…
-Извини ме, Скот, но и ти не си вярваш…Като оставиш настрана неприязънта си към Президента и си представиш политическата картинка в региона, можеш ли да ми кажеш какво виждаш?
Скот Адлер не отговори нищо.
-Нещата са прекалено дълбоки. Преди повече от двадесет години се опитахме да се намесим в Ливан. И какво направихме там? Ливанска трагедия. Ирак като Ливан също представлява етническа смесица. Ние победихме и дадохме властта в ръцете на едни, но другите естествено останаха недоволни и виждаме какво постигнахме…Трябва да си зададем въпроса дали това именно е верния път! Един слаб Ирак и още повече отслабен от вътрешните междуособици е доста апетитна хапка за Иран. Не бих се изненадал ако предприемем крайна мярка и изтеглим силите си от региона през следващите няколко години, Иран да се вкопчат в залъка. Още повече, че преди години Ирак им нанесе доста сериозни щети и то с наша помощ. Ако не друго то поне това мога да го твърдя със сигурност: мюсюлманите помнят дълго. В Ливан имахме две основни етнически групи. Християни маронити и мюсюлмани. Мюсюлманите от своя страна се деляха на шиити и сунити. На нас ни харесваше да се сработваме със сунитите защото от наша гледна точка те бяха по-умерени и проспериращи, докато шиитите бяха радикално настроени и неотстъпчиви. Четвъртата група бяха друзи. Доста изменчива секта, чиито вярвания комбинираха християнски и мюсюлмански учения. Ако това не е предпоставка за размирици, какво е?..Нека сега пак погледнем Ирак. С какво разполагаме там. Северната част на Ирак е кюрдска. Знаем че кюрдите от край време искат да се отделят, но Саддам ги смазва под тежкия си ботуш. През осемдесетте години в планините на Иракски Кюрдистан се създаде първото въоръжено ислямско формирование, което се противопоставя чрез партизанска война на управляващата партия Баас. Разбира се трябва да отчетем, че появата на това напрежение не е свързано в основата си с противоречия в изповядваната религия и мюсюлманските ценности, а най-вече от отношението на управлението на централната власт към тях. Как са нещата в момента. Кюрдите отново напират за власт и за отцепление. Ние какво правим? Нищо!..Какво предлагаме, за да разрешим конфликтите между двете групи: сунити и шиити? Не трябва да забравяме, че макар и малцинство в световния ислямизъм, шиитите съставляват близо осемдесет процента от населението на Ирак. Четири пъти повече от сунитите, а са били мачкани вече толкова време. Нима мислиш, че сунитите ще се съгласят на “мирни избори”, провеждането на които ги обрича на сигурен неуспех…Отново нищо. Какво правим тогава в региона? Харчим парите на данъкоплатците и пълним джобовете на военнопромишления комплекс. Не е зле за държава като нашата. Но не постигаме ефекта, който разтръбяваме пред аудиторията…Какво сме постигнали до сега? Свалихме Саддам и създадохме поне трима като него. Лошото е, че всеки напира към властта, а средствата които използва не са спортсменски.
На първо място да вземем търсения от всички аз Заркауи. Какъв е той и какви са интересите му? Знаем, че създава организацията си през март тази година. Джаама ат таухид уа джихад.. Единобожие и джихад. Кой е и защо чак сега попада в полезрението ни? Предполага се, че е бил част от разпадналата се Ансар ал ислам…Таухид? Това говори твърде много. Приемането на една такава квалификация акцентира главно върху уахабитската доктрина като водеща идеология. На първо място те се конкурират с други подобни образования изповядващи салафито-уахабитството. Какво друго знаем? Действията им са изключително жестоки, търсят публичност, безкомпромисни са. Защо мислите е всичко това? Не само заради следваните идеологически принципи…Това е вътрешна борба за набиране на поддръжници. Те си парцелират територията на Ирак. Това е основата. Останалото е просто прах в очите ни. Ние се мъчим да заловим аз Заркауи, но това няма да спре развитието им. Не случайно светската съпротива, която е представена от бивши привърженици и последователи на партията Баас, също обяви парична награда за главата на аз Заркауи. Те също се притесняват, че той започва да придобива прекалено голяма популярност сред населението и особено тази част, която дълго време е била подлагане на мъченичество по времето на Саддам. Притесняват се от мащабите, с които организацията му се разраства. За по-малко от три месеца разполага с повече от триста привърженици, готови да умрат за каузата. Сега най-вероятно наброяват хиляда…Трябва да му се признае, че успява да организира хората. Сваля ги в градовете и войната вече не представлява гонене по шубраците, а открита форма на агресия срещу агресора. Визира нас!..Кое е важно за аз Заркауи. На първо място Мосул. Тази информация идва от заловени негови хора, но не е кой знае колко ценна. Погледнато в исторически план Мосул е място, което има специфичен националистическо-религиозен дух. Къде трябва да търсим лидера им? Това са градовете, които по принцип винаги са се подвизавали членовете на Ансар ал ислам: Багдад, Басра, Баакуба, Ербил, Дахук, Сюлеймания и Мосул. Ние сме готови да сринем Фалуджа заради това, че имаме информация относно аз Заркауи…Мисля, че пристъпваме несигурно в тъмнината…-професор Бъкман си позволи да замълчи за малко, за да могат останалите да проследят мисълта му. Никой не му зададе въпрос. Очакваха от него да продължи, а щяха да направят обсъждането в края. В повечето случаи като говореше той, процедираха така.-Миналата година се появи нова радикална организация Джейш ал махди, Армия на месията. Кой всъщност е Муктада ас Садър?.. Прекалено млад, шиит. Защо му вярват и го следват? Доста харизматична личност. Син е на екзекутирания през 1999г. Мохамед Садик ас Садър, който е бил изключително известен шиитски клирик. През 1991г. организират бунт на шиитите след като иракските войски са изтласкани от Кувейт. През 1999г. Муктада губи не само баща си, а и двамата си братя. Възпитаник е на шиитската духовна академия в Наджаф. Има доста висок чин, който лично му е присъден от аятолах Казем Хайри в Ком, Иран…Предполагам следите мисълта ми…Това имах пред вид като казах, че Иран не спи. Информацията, с която разполагаме за неговата група не е много, но достатъчна, за да проследим връзката с управляващите Иран. Има солидна подкрепа, тъй като представлява най-близкото до Иран течение сред иракските шиитски духовници. Коалиционните сили определят движението му като “морална полиция” отколкото като военно формирование, но аз мисля, че корените са доста по-дълбоки и един повърхностен поглед не е достатъчен. Трябва да си зададем въпроса какво не ни харесва в Иран?..И ще видим какво се мъчат да направят с Ирак тези “нравствени полицаи”…На тях до сега са преписани единствено няколко нападения над магазини за продажба на алкохол, а също така има извършени побои над араби носещи дънки или джинси. Ние обаче знаем, че хора на Муктада са изравнили със земята цяло циганско село, което е отхвърлило емисарите му, както и ислямските книги, които им е предложил. Трябва ли да се страхуваме от Джейш ал махди? Разбира се! На този етап те включват около осем хиляди души, въоръжени бойци…Доста силна милиция. Странното е, че към тях са се присъединили бивши привърженици на Саддамовите структури – Джейш ал кудс, Армията на Ерусалим, и Федаините на Саддам. Не без значение е, че организацията му оказва съществено влияния върху селища като Фалуджа, Рамади и Кум, които са традиционно сунитски. А това вече говори за доминиране на арабския национализъм над религиозната принадлежност.
На трето място остава проиракското течение начело с Али Систани…Странното, поне за мен е, че е балуч по етническа принадлежност и е от Иран. Можеше и да не чуем нищо за него ако няколко шиити от Преходния управляващ съвет не бяха решили, че няма да подкрепят и подпишат Временната конституция, без преди това да са се консултирали с него. Лично аз не знам до каква степен може да окаже въздействие върху бъдещата политика на Ирак, но не е лошо да получим малко повече информация за него. Имам пред вид, че и срещу него беше извършен атентат, но за разлика при проамерикански настроения Абдел Маджид ал Кхуй, беше неуспешен . Не е имало предложение, но си мисля, че зад тези атентати не стоят други а хората на Муктада ас Садър… Лично аз смятам, че неговата партия ще заеме най-много места в Парламента.
Норман Дийн се поразмърда нервно. С интерес поглъщаше всяка една дума на професора и веднага ги анализираше, свързвайки ги с информацията, която пристигаше от Ирак. Така представени нещата изглеждаха малко по-различно от картинката, която лично той си беше представял. Иран някак оставаше на заден план. Не беше мислил, че Садър може да окаже съществена роля при разпределението на правителствените места.
-Какво предлагаш?-попита той професора.-Разгледал си ситуацията в доста широк спектър.
-Не мисля, че мога да предложа нещо, Норман…Трудно е да избереш страна. Не мисля, че в случая има печеливша. Ирак в момента представлява един много сложен политически ребус, а нашата намеса може единствено да влоши положението. Въпросът е следния: колко време още Систани ще търси разрешаване на проблемите с мирна съпротива? Мисля си, че ако се стигне до сериозни политически сблъсъци, които могат да прераснат във вътрешна война, именно той ще може да събере най-много привърженици. Но пък половин Багдад е на страната на Садър. Той също може да събере доста бързо своите последователи и да нанесе удар. Като се противопоставя на Систани, той създава криза изтъкана от религиозни и национални противоречия. Систани е не иракчанин а управлява в Наджаф, докато Садър е иракчанин, който се ползва с благоволението на Иран…Ти как мислиш, Норман? Кой ще надвие?
-Ако коалиционните сили ги няма несъмнено си мисля, че Муктада ас Садър ще е в доста по-изгодна позиция-намеси се Кристин Деър.-Не съм тесен специалист по близкоизточна проблематика, но си мисля, че хората на Саддам не биха избрали губещата страна. Щом привърженици на Баас са застанали зад Садър, то може да очакваме доста интересен развой…Не и за нас, разбира се.
-Реално какво трябва да направим?-отново зададе въпроса директора на ЦРУ.-Предлагате да следим как се развиват нещата и да не предприемаме нищо?
-Ние го правим, Скот-вмъкна Норман.-Почти разрушихме Фалуджа! Стреляме се из цял Багдад. Наджаф и Мосул също не са лесни за овладяване позиции!
Всички уловиха сарказма в думите му.
-Гордън?-директорът погледна към професора с надежда.
-Скот, ситуацията действително е твърде комплицирана и си мисля, че нито ти, нито който и да е от управлението може да вземе такова решение. Всичко зависи от Белия дом…Те искат нефт и са готови да жертват хиляди животи, за да си го осигурят. Цената е без значение, важно е да се постигне целта…Това е. Давай им това, което искат, и толкова. Повече не можеш да направиш нищо. Говори с Еванс и го питай той как си представя изхода…В Иран е вече толкова време. Кристин ще следи какво вършат нашите приятелчета от израелските служби, а ние просто ще се заровим в купищата хартия и ще анализираме какво става там. Друго и да искаме не можем. Нека им намерим аз Заркауи…Тогава примката около врата ти малко ще се отпусне, а военните ще оберат парсата…И без това те са на военния робеж, не ние…
Професорът облиза устни.
-Трудно е да бъдат разбрани, Скот, а още по-трудно е да бъдат спрени…
Тримата погледнаха към Бакмън. Не можеше да се каже, че не бяха притеснени.